Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 231

— Скъпа… — Видно е, че жената едва запазва спокойствие. — Не може да не го знаете! Това е детайл от една от най-прочутите му творби! Ако искате да погледнете, имаме нейно копие в библиотеката!

— О, разбира се! — Това вече е нещо съвсем друго. — Много искам!

Жената ме повежда по скърцащите дъски на коридора към мрачна, покрита със стар килим стая. Всички стени са пълни догоре с книги, наоколо са подредени стари кожени фотьойли, а над камината виси огромна картина.

— Ето я! — сочи тържествено жената. — Нашата радост и гордост!

Онемявам. Гърлото ми се стяга. Стоя вцепенена, притиснала книгата към гърдите си, и не мога да отлепя поглед от нея.

Ето я! Взираща се в мен от позлатената рамка, изглеждаща така, сякаш целият свят е неин! Сейди!

Никога не съм я виждала по-щастлива, отколкото е на тази картина. Никога не съм я виждала по-спокойна. Толкова красива! Толкова жизнена! Очите й са огромни, тъмни, блестящи, пълни с любов.

Отпусната на шезлонг, гола, с изключение на тънка драперия, метната през раменете и бедрата й, която обаче не скрива особено много. Късата коса подчертава елегантния й врат. От ушите й висят блестящи обеци. А около врата й, падаща между бледите й, почти прозрачни гърди, после увита между пръстите и спускаща се като каскада от мъниста, е огърлицата с водното конче!

И в този момент сякаш чувам гласа й: Бях щастлива, когато я носех… Чувствах се красива. Като богиня!

Вече всичко се връзва. Ето защо толкова искаше огърлицата си! Ето какво е означавала тя за нея! През този период от живота си тя е била щастлива. Няма значение какво се е случило преди или след това. Няма значение, че сърцето й е било разбито. Точно в този момент — на рисуването на картината — всичко в живота й е било перфектно!

— Възхитително! — промърморвам и изтривам една сълза.

— Нали? — поглежда ме доволно уредничката. Очевидно най-накрая се държа както подобава на истински почитател на изкуството. — Стилът му на боравене с четката е невероятно прецизен! Всяко мънисто от тази огърлица е един малък шедьовър! Нарисуван с много любов! — Оглежда с обич портрета. — И става още по-специален, защото е единствен!

— Какво искате да кажете? — поглеждам я объркано. — Нали Сесил Малори е нарисувал много картини?

— Така е. Но не е нарисувал нито един портрет освен този тук! Категорично е отказвал да го прави. Вече във Франция, със стремглаво растяща репутация на добър художник, бил молен множество пъти да нарисува портрет на някого, ала той неизменно отговарял: „Вече нарисувах онази, която исках да нарисувам!“.

Ококорвам се невярващо, когато чувам това. Всичко пред очите ми се завърта. Той е рисувал единствено Сейди? През целия си живот е нарисувал само нея? Бил нарисувал онази, която искал да нарисува?

— А тук, в това мънисто… — Жената се приближава към картината с тънка усмивка. — Точно в това мънисто тук има малка изненада. Нещо като тайна. — Прави ми знак да се приближа. — Виждате ли го?

Послушно правя опит да се фокусирам върху въпросното мънисто, но то все така си изглежда същото — само мънисто.