Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 229

Ама стига вече! Човек не може ли просто да си разглежда старата къща на викария, без някой да върви по петите му?! Насочвам се към прозореца и поглеждам към градината, където отново зървам хората, които видях да влизат преди малко. От Сейди ни вест, ни кост. Е, без последното.

И тази идея беше глупава! Тя не е тук. Пък и защо ще виси в къщата на момчето, което е разбило сърцето й?! Обръщам се, за да изляза, и едва не се сблъсквам с жената, която стои зад мен.

— Да разбирам ли, че сте почитателка на творбите му? — пита усмихнато тя.

Творби ли? Чии творби?

— Ами… разбира се — побързвам да замажа положението. — Естествено! Голяма почитателка съм! Ужасно голяма! — И за първи път свеждам поглед към брошурата в ръцете си. Там с големи букви пише: „Добре дошли в къщата на Сесил Малори“, под което се вижда снимка на пейзаж, запечатал някакви скали.

Сесил Малори ли? Ама той май беше известен художник, нали така? Е, не чак от ранга на Пикасо, но определено съм чувала за него! И за първи път, откакто влязох в къщата, в очите ми проблясва зачатък на интерес.

— И това ли е мястото, където Сесил Малори някога е живял? — питам.

— Разбира се! — възкликва уредничката на музея, очевидно слисана от въпроса ми. — Нали точно затова къщата беше реставрирана и превърната в музей! Живял е тук до 1927 година!

1927 година ли? Е, това определено прикова вниманието ми! Щом е живял тук до 1927 година, значи Сейди трябва да го е познавала, нали? Сигурно двамата са се разхождали или са били в една компания.

— Да не би да е бил приятел на сина на викария? Доколкото съм чувала, казвал се е Стивън Нетълтън?

— Скъпа моя! — възкликва отново жената, крайно озадачена. — Не може да не знаете, че Сесил Малори просто е творческият псевдоним на Стивън Нетълтън! Той никога не е използвал истинското си име, когато е подписвал творбите си!

Стивън е бил Сесил Малори?

Стивън… е Сесил Малори?

Прекалено втрещена съм, за да кажа каквото и да било.

— А впоследствие променя изцяло името си — продължава уредничката. — По съдебен път. Смята се, че го е направил в знак на протест срещу родителите си. За да не носи същата фамилия. Това е станало, след като се е преместил във Франция, разбира се.

Слушам, но само с половин ухо. В главата ми цари пълен хаос. Стивън е станал прочут художник! Ама тук нещо не се връзва! Сейди никога не ми е споменавала, че той е известен художник. При всички положения щеше да се похвали, при това неведнъж! Възможно ли е изобщо да не е знаела?

— … и те никога не се помирили до трагичната му, ненавременна смърт — завършва тържествено жената назубрената си реч и се усмихва. — Може би ще желаете да видите спалните?

— Не, благодаря. Искам да кажа… извинявайте! — Разтривам чело. — Малко съм объркана, честно да ви кажа. Стив… Имам предвид Сесил Малори… е бил приятел на моята пралеля. Тя също е живяла в това село. Познавала го е. Но доколкото си спомням, тя нямаше никаква представа, че е станал известен.

— Ах, наистина — кимва с разбиране уредничката на музея. — Е, приживе, естествено, не е бил известен. Става прочут години след смъртта си, когато се събужда интересът към платната му — първо във Франция, а после и при нас, на Острова. Тъй като е починал твърде млад, броят на произведенията му е твърде ограничен, поради което всяко едно от тях се сдобива с нечувана стойност. Най-резкият скок на платната му беше през осемдесетте години. И точно тогава името му се сдоби със световна слава.