Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 228
Софи Кинсела
Градината е потънала в тучна зеленина — рододендрони и дървета, и пътека, която отвежда към задната част на къщата. В далечината зървам стара барака и се питам дали това не е мястото, където Стивън някога е рисувал. Вече си представям Сейди как се е промъквала крадешком по пътеката, с обувки в ръка, и очите й проблясват под лунната светлина.
Да, мястото определено лъха на древност — старият каменен зид, избуялата трева, сенчестите петна под дърветата… Като че ли нищо модерно не е успяло да опорочи усещането за автентичност. Историята тук е напълно жива. Чудя се дали…
Не, стига! Точка по въпроса! Предавам се! Никакво търсене повече!
Но може би…
Не! Тя няма как да е тук! Няма начин. Прекалено горда е за това. Нали сама каза, че никога не би тръгнала след мъж?! Никога, за нищо на света не би се унизила да се мотае в къщата на бившето си гадже. Особено след като това гадже е разбило сърцето й и дори не й е отговорило на писмата! Глупава идея.
Обаче ето че ръцете ми вече вдигат резето на старата дървена порта.
Това е последното, ама наистина последното място, където ще я търся!
Чакълът под краката ми хрущи, а аз се опитвам да измисля извинение за присъствието си тук. Историята с изгубеното куче не става. Защо не взема да кажа, че изучавам стари свещенически къщи? Че съм студентка по архитектура? Да! Пиша дисертация за „религиозните сгради и семействата, които са живели в тях“. В университета в Бърбек.
Не, Харвард!
Приближавам към главния вход и тъкмо вдигам ръка, за да дръпна стария звънец, когато забелязвам, че дървената врата е леко открехната. Може би мога да се намъкна вътре, без никой да забележи. Предпазливо бутвам вратата и се озовавам в коридор с ламперия по стените и стар паркет. За моя изненада зървам жена със сиво кокче и дълга жилетка, седнала зад масичка, върху която се виждат книги и брошури.
— Здравейте! — усмихва ми се жената, сякаш изобщо не е изненадана да ме види. — За обиколката ли сте?
Обиколка ли?
Прекрасно! Значи мога просто да си обикалям, без да ми се налага да измислям легенда за присъствието си. Нямах никаква представа, че вече и старите свещенически къщи са туристически обекти, но, от друга страна, напълно логично.
— Хммм… разбира се. Колко ви дължа?
— Пет паунда.
Цели пет паунда? Само за да разгледаш една обикновена къща? Хиляди дяволи!
— Ето ви и пътеводител — подава ми жената една брошура.
Грабвам я, без изобщо да я поглеждам. Не съм дошла да разглеждам исторически забележителности. Отдалечавам се бързо от жената и попадам в дневна, пълна със старомодни канапета и килимчета, и се оглеждам.
— Сейди? — просъсквам. — Сейди, тук ли си?
— Това е мястото, където Малори е прекарвал вечерите си. — Гласът на уредничката на музея ме стряска дотолкова, че подскачам. Нямах представа, че е тръгнала след мен.
— Разбирам. — Ама нямам представа какви ги говори. — Прекрасно! Аз просто ще мина оттук… — И се насочвам към съседната трапезария, която изглежда като декор на исторически филм. — Сейди?
— А това е трапезарията на семейството, разбира се!