Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 226
Софи Кинсела
И тръгвам напред, обаче Сейди Уилямс ме стисва за рамото с изненадващо силни пръсти.
— Изпуснали сте куче в квартала ни? Защо го направихте?! Не знаете ли, че тук е забранено за кучета?
— Е, извинявайте, не знаех. Както и да е, сигурна съм, че е избягала някъде другаде — отговарям и се опитвам да се изтръгна от пръстите й.
— Сигурно сега дебне нейде в храстите и се готви да нападне! — започва да крещи неистово бабичката. — Кучетата са опасни зверове, не знаете ли?! Ние тук имаме деца! Как може да бъдете толкова безотговорна!
— Аз не съм безотговорна! — срязвам я възмутено, преди да съм успяла да се спра. — Тя е много добро и обучено куче. Никога не бих пуснала опасно куче в квартала ви!
— Всички кучета са жестоки!
— Нищо подобно!
— А освен това — допълвам, когато най-сетне успявам да се изтръгна от ноктите на бабичката, — сигурна съм, че не е тук, защото ако беше, досега щеше да дойде при мен! Тя е изключително покорна. Впрочем носителка е на множество награди от киноложките изложби в „Кръфтс“! — допълвам за всеки случай. — Затова най-добре да продължавам да я търся.
И преди Сейди Уилямс да е успяла пак да ме сграбчи, тръгвам бързо напред по посока на портите. Очевидно моята Сейди не е тук. Ако беше, при всички положения щеше да се покаже, за да наблюдава веселата сцена.
— Все пак каква порода е? — подвиква гневно след мен бабата. — Какво точно трябва да търсим?
О, боже! Добре де, обаче не мога да се сдържа!
— Питбул! — подвиквам през рамо. — Но както вече казах, от добричките!
И без да погледна назад, аз излизам през портите, тръгвам по пътя и се връщам на селския площад. Дотук с великите ми идеи. Пълна загуба на време!
Насочвам се към една пейка край селската мера, отпускам се уморено и изваждам един „Туикс“. Вторачвам се невиждащо напред и започвам да дъвча. Идването ми тук беше голяма грешка. И глупост. Ще си изям десертчето, ще си хвана такси и ще се прибера в Лондон. И от тук нататък не само че няма да мисля повече за Сейди, ами и няма да я търся! Похабих достатъчно дни от живота си в нейна угода. Така де, защо да мисля за нея?! Тя да не би да мисли за мен?!
Изяждам си десертчето и си казвам, че трябва да си извикам такси по телефона. Време ми е да тръгвам. Време ми е да прочистя мозъка си от всичко това и да започна нов, нормален, свободен от призраци живот.
Само дето…
О, боже! Пред очите ми непрекъснато се върти унилата физиономия на Сейди от моста „Ватерло“. И непрекъснато чувам гласа й:
Ако се откажа да я търся само след три дена, дали това не означава, че доказвам правотата й?
Душата ми се изпълва с безсилие и гняв — яд ме е на нея, на мен самата, на цялата ситуация. С мрачна физиономия аз смачквам обвивката на „Туикс“-а и я хвърлям в близкото кошче. Така де, и сега какво се очаква от мен да направя? Търсих къде ли не. Ако беше се появила, когато я виках… Ако ме беше послушала и ако не беше такъв голям инат…
Чакайте малко! Озарява ме нова идея. Аз нали съм екстрасенс?! Ама така де! Може пък да взема да използвам парапсихичните си сили, за да я призова от отвъдното. Или от „Хародс“. Или откъдето и да е!
