Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 225

Но… просто не мога. Дълбоко в себе си не мога да приема, че тя не е реална. Изминах толкова път, положих толкова усилия да я открия. Трябва да направя още една крачка.

И ако не е там, ще приема работата и ще се откажа да я търся. Завинаги.

— Е? — Татко попива устни с шоколадовокафявата си салфетка. — Май вече изглеждаш по-щастлива, скъпа. — Кимва по посока на писмото и допълва: — Реши ли вече по кой път да поемеш?

— Да! — кимвам без всякакво колебание. — Трябва да поема към гара „Сейнт Панкрас“!

Двайсет и трета глава

Добре де. Това е последното, ама наистина последното място, където ще проверя. Това е последният й шанс. И се надявам да оцени онова, което правя за нея!

Отне ми цял час, докато стигна до Сейнт Олбанс, а после още двайсетина минути с такси до Арчбъри. И ето ме сега тук, застанала насред малък селски площад с кръчма в единия край, автобусна спирка в другия и нелепа, модерна църква в третия. Предполагам, че местенцето би могло да мине и за живописно, ако пред очите ми не профучаваха непрекъснато камиони с милиони километри в час и ако трима тийнейджъри не крещяха под навеса на спирката. А аз си мислех, че в провинцията е тихо!

Изнизвам се от площадчето, преди някое от хлапетата да е извадило пистолет или нещо подобно, и се насочвам към селската мера. Там има огромно табло с карта на селцето, която ми помага бързо да открия кварталчето Арчбъри Клоуз. Точно в това са били превърнали Арчбъри Хаус, след като е изгоряла. И ако Сейди наистина се е прибрала у дома, това ще да е точно там.

След няколко минути вече съзирам портите на оградения квартал пред себе си — върху тях с красиви ръкописни букви от ковано желязо пише „Арчбъри Клоуз“. Вътре виждам шест малки тухлени къщички, всяка със своята миниатюрна чакълена алея и гараж. Трудно ми е да си представя, че едно време тук е имало само една огромна, красива къща, разположена насред собствените си градини.

С усещането, че всички погледи са вперени в мен, аз тръгвам да обикалям кварталчето. Надничам през прозорчетата, кръстосвам чакълените пътеки и си мърморя под носа: „Сейди!“.

Трябваше да я разпитам за повече подробности относно живота й тук. Може да е имала някое любимо дърво или нещо подобно. Или някое любимо ъгълче в градината, което вече изглежда като нечий килер.

Кварталът ми изглежда напълно пуст, затова след известно време повишавам глас:

— Сейди? Тук ли си? Сейдиии!

— Извинете! — Подскачам ужасено, когато някой ме сръгва в ребрата. Обръщам се и виждам пред себе си белокоса бабичка с риза на цветя, бежови панталони и гумени обувки, която ме гледа подозрително. — Аз съм Сейди. Какво искате?

— Ами…

— Да не би да сте от водоснабдителната компания? — допълва.

— Аз… хммм. Търся една друга Сейди.

— Коя по-точно? — присвива очи жената. — Аз съм единствената Сейди в квартала. Сейди Уилямс. От номер четири.

— Няма проблеми. Но онази Сейди, която търся, е всъщност… куче! — извиквам, озарена от вдъхновение. — Избяга и сега я търся. Но сигурно е отишла на друго място. Прощавайте за притеснението…