Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 219

— Ясно — кимвам. — Ами… довиждане. И много благодаря.

Вратата се затваря и аз съм вече на средата на пътеката, когато си спомням, че татко търпеливо ме чака на линия. Грабвам телефона си, натискам бутона за приемане на разговора и изричам:

— Извинявай, татко! Нямаше как.

— Няма защо, скъпа. Аз се извинявам, че те притеснявам на работа.

На работа ли? Значи той не знае?

— Да бе, работа! — кимвам. — Да, абсолютно! На работа! Къде другаде мога да бъда, нали така? — Изкисквам се нервно. — Макар че точно сега съвсем случайно не съм си в офиса…

— Е, в такъв случай може би съм избрал най-подходящия момент — изрича татко. Следва кратка пауза, след което продължава: — Знам, че това може би ще ти прозвучи странно, но трябва да поговоря с теб за нещо и то не търпи отлагане! Къде можем да се срещнем?

Двайсет и втора глава

Странна работа. Нямам никаква представа какво става.

Разбрахме се да се срещнем в кафене „Лингтън“ на Оксфорд стрийт — защото е централно и защото и двамата го знаем. И също, защото всеки път, когато си уговаряме среща, татко предлага кафене „Лингтън“. Той е неизменно лоялен към чичо Бил, а освен това има златна ВИП карта „Лингтън“, с която получава безплатно кафе и храна навсякъде, по всяко време. (Аз нямам. Моята е само „Семейство и приятели“ и ми дава петдесет процента отстъпка. Не че се оплаквам, разбира се.)

Приближавам се към познатата фасада в шоколадово и бяло с тръпнещо сърце. Може би татко има да ми съобщава някаква лоша новина. Например, че мама е болна. Или той.

А дори и да не е така, какво ще му кажа сега за бизнеса си с Натали? Как ще реагира, когато си даде сметка, че загубената му дъщеря е инвестирала купища пари в един бизнес, за да може после да го напусне? Само от мисълта за сбърченото му от разочарование лице — поредното — ме побиват тръпки. Не мога да му кажа! Не още! Не и докато не съм измислила план за действие.

Отварям вратата и вдъхвам познатия аромат на кафе, канела и пресни кроасани. Меките столове от кафяво кадифе и блестящите дървени масички са абсолютно същите като всички останали кафенета „Лингтън“ по света. От огромния плакат зад щанда се усмихва чичо Бил. В стъклената витрина са подредени чаши с логото „Лингтън“, кани за кафе и кафемелачки, всички до една в характерните за компанията шоколадовокафяво и бяло. (Доколкото разбрах наскоро, никой друг няма право да използва точно този нюанс на шоколадовото. Той е запазена марка на чичо Бил.)

— Лара! — маха ми татко от началото на опашката. — Тъкмо навреме! Какво ще желаеш?

Я виж! Той изглежда доста весел! Значи сигурно не е болен.

— Здравей! — прегръщам го аз. — Искам едно карамелено линггочино и сандвич с риба тон.

В кафенетата „Лингтън“ нямаш право да искаш капучино — искаш линггочино.

Татко поръчва кафетата и храната, а след това поднася златната си ВИП карта „Лингтън“.