Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 218

И докато си стоя там, насред стаята, с мен се случва нещо странно. Като че ли изведнъж ги виждам — в най-буквалния смисъл на думата. Виждам техните млади, жизнерадостни духове как се издигат от телата им, отърсват старостта от плещите си и започват да танцуват един с друг под звуците на любимата музика. Всички танцуват чарлстон, подмятат умело пети, косите им пак са тъмни, краката им пак са силни и всички се смеят, държат се за ръце, отмятат глави, наслаждават се на танца…

Примигвам. Видението се стопява. Виждам пред себе си стая, пълна с неподвижни старци.

Поглеждам към Джини. Тя просто си стои, усмихва се любезно и си тананика, макар и не особено ритмично.

Музиката изпълва целия старчески дом. Вече ми е ясно, че Сейди няма начин да е тук. Ако беше, веднага щом чуеше музиката, щеше да слезе, за да провери какво става. Очевидно следата ми отново изстина.

— Хей, най-сетне се сетих какво щях да те питам! — обажда се внезапно Джини. — Намери ли онази огърлица на Сейди? Която търсеше?

Да, огърлицата. Сега, когато Сейди я няма около мен, тази история с огърлицата ми се струва преди цяла вечност.

— Не, все още не съм — отвръщам с тъжна усмивка. — Едно момиче от Париж би трябвало да ми я изпрати, но… Все пак не съм изгубила надежда.

— Чудесно! Значи ще стискаме палци! — отбелязва Джини.

— Да, непременно! — кимвам. — А сега като че ли трябва да тръгвам. Просто исках да знаете, че не съм ви забравила!

— Беше ми изключително приятно да те видя! Ела, ще те изпратя!

Докато вървим през коридора, съзнанието ми още не може да се отърси от видението на танцуващите старци, но този път отново млади и щастливи. То продължава да ме преследва.

Когато тя отваря вратата, аз съвсем непланирано се спирам на прага и питам:

— Джини, ти сигурно си виждала множество възрастни хора… да си заминават от този свят.

— Да, разбира се — отговаря спокойно тя. — Това е една особеностите на моята работа.

— Вярваш ли в… — прокашлям се смутено. — В задгробния живот? Вярваш ли в духове, които се завръщат и други подобни неща?

Точно преди Джини да успее да отговори, мобилният в джоба ми звъни.

Тя кимва и казва:

— Моля! Ще те изчакам!

Вадя телефона си и виждам на екрана номера на татко.

Боже господи! Защо ме търси пък сега? Сигурно по някакъв начин е разбрал, че съм напуснала работата си. И сега е адски стресиран и ще ме пита какви са ми плановете. А в присъствието на Джини няма как да откажа разговора.

— Здравей, татко! — изричам бързо в телефона. — Извинявай, но ме хващаш в крачка. Ще те сложа за малко на изчакване.

Натискам съответния бутон и пак поглеждам към Джини.

— Доколкото си спомням, питаше ме дали вярвам в призраци, нали? — усмихва се тя.

— Ами… да. Като че ли точно това те питах.

— Истината ли искаш? Не, не вярвам. Мисля, че всичко е в главата на човека, Лара. Мисля, че хората просто искат да вярват, че е така. Но, от друга страна, разбирам какво успокоение може да донесе подобна вяра за хората, които са загубили обичани от тях близки!