Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 216

Влизам в едно кафене, поръчвам си двойно капучино и се отпускам безсилно в един стол. Цялото това обикаляне започва да ме изчерпва. Адреналинът, който ми даваше сили в началото, започва да се оттегля от вените ми. Ами ако никога не я открия?

Не, не мога да си позволя да мисля по този начин! Трябва да продължа! Отчасти защото не обичам да се признавам за победена. Отчасти защото колкото по-дълго я няма Сейди, толкова повече се притеснявам за нея. И, ако трябва да бъда честна, отчасти защото това начинание е моята сламка, за която се държа в момента. Докато продължавам да търся Сейди, имам чувството, че държа юздите и на останалата част от моя живот. Не ми се налага да мисля какво ще стане с кариерата ми. Не ми се налага да се притеснявам какво да кажа на родителите си. Не ми се налага да се упреквам колко глупава съм била, вярвайки в Джош.

Не ми се налага да мисля дори за Ед. Което, обаче, все още продължава да ми причинява болка всеки път, когато се сетя за случилото се. Затова… просто няма да го правя. Ще се фокусирам върху мисълта за Сейди — моят Свещен граал. Знам, че звучи абсурдно, обаче имам чувството, че ако я намеря, всичко останало някак си ще се нареди.

Вадя енергично от джоба си списъка с идеи по темата „Да намеря Сейди“, но осъзнавам, че повечето от тях вече са отметнати като свършени. Киното ми се виждаше най-обещаващото място. Сега единствените места, които остават, са: „Други танцови клубове“ и „Старческият дом“.

Отпивам от кафето си и се замислям за старческия дом. Имам чувството, че Сейди никога не би потърсила убежище там. Тя мрази това място. Когато ходихме, не успя да събере сили дори да влезе. Тогава от къде на къде ще ходи там?

Все пак си струва да се опита.

* * *

Надявам се, че съм успяла да се овладея достатъчно, преди да се появя пред старческия дом „Феърсайд“. Иначе вътрешно ще се спукам от напрежение. Така де, все пак нали аз съм момичето, което обвини в убийство персонала там? И същото това момиче сега застава на прага им.

Дали са били уведоми, че сигналът е подаден от мен? Дали полицията не им е казала: „Лара Лингтън беше тази, която опетни доброто ви име!“? Защото ако е така, с мен е свършено. Сестрите ще ме обградят и ще ме убият с дебелите подметки на обувките си. Старците ще започнат да ме налагат с бастуните си. И наказанието ми ще бъде напълно заслужено!

Ала когато Джини отваря вратата, не дава никакъв знак да знае, че именно аз съм човекът, отправил фалшивите обвинения към тях. Лицето й светва в усмивка, а аз, разбира се, се чувствам по-виновна от всякога.

— Лара! Каква изненада? Мога ли да ти помогна с тези неща?

Аз съм леко натоварена с кашончета и огромни букети, които май започват да се изплъзват от ръцете ми.

— О, благодаря! — кимвам с благодарност и й подавам едното кашонче. — Вътре има шоколади за всички вас!