Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 215

Вчера отидох до дома на Една с измислена история за изгубеното ми коте, в резултат на което и двете обикаляхме дома й и викахме: „Сейди! Пис, пис, пис!“. Но не получихме отговор. Една се оказа много мила старица и ми обеща непременно да се свърже с мен, ако зърне наоколо някое изгубено коте. Не че това ще ми помогне.

Оказва се, че да търсиш изгубени призраци било невъзможна работа. Никой не може да ги види. Никой не може да ги чуе. Не можеш просто да забодеш снимка на дървото с надпис: „Изгубен — Призракът“. Не можеш да попиташ никого: „Хей, да сте виждали моята приятелка, призрачката? Изглежда като момиче от двайсетте, с писклив глас? Това да ви напомня нещо?“.

А сега се намирам в Британския филмов институт. Тук дават стари черно-бели филми, а аз съм на задните редове в салона и оглеждам тъмните редици глави пред себе си. Как се очаква от мен да видя нещо в тази тъмница? Та тук е като в кучи гъз!

Тръгвам приведена напред по пътеката и оглеждам бледо осветените от екрана профили вляво и вдясно от мен.

— Сейди? — прошепвам колкото ми е възможно по-дискретно.

— Шшшт! — предупреждава някой.

— Сейди, тук ли си? — прошепвам, когато стигам до следващия ред. — Сейди?

— Млъквай!

О, господи! Няма да стане така! Като че ли има само един начин. Събирайки цялата си смелост, аз се изправям в цял ръст, поемам си дълбоко дъх и се провиквам с все сила:

— Сейди! Лара е!

— Шшшт!

— Ако си тук, моля те, покажи се! Знам, че си разстроена и съжалявам, и искам пак да бъдем приятелки, и…

— Хей, ти там? Няма ли да млъкнеш най-сетне? — дочуват се хора с мексикански акцент и няколко глави се обръщат към мен.

Но от Сейди никакъв отговор.

— Извинете! — приближава се към мен разпоредителят. — Но трябва да ви помоля да напуснете салона!

— Няма проблеми. Съжалявам. И без това смятах да си тръгвам. — Тръгвам след разпоредителя към изхода, но точно пред вратата внезапно се обръщам и за последен път се провиквам: — Сейди! Сейдиии!

— Тихо, ако обичате! — обръща се гневно към мен разпоредителят. — Това е кино, за бога!

Взирам се отчаяно в мрака, но нито помен от бледите й, кльощави ръце, от потракващите й огърлици, от перата й, потрепващи над главите на другите.

Разпоредителят ме ескортира чак до изхода на Британския филмов институт, за да се увери, че съм напуснала. По пътя не пропуска да ми изнесе назидателна лекция за приличното поведение. А накрая ме оставя сама на тротоара — чувствам се като куче, което току-що е било изгонено от собствения си дом.

Навеждам унило глава и се затътрям по обратния път. Ще пийна едно кафе и ще се преустройвам. Макар че, ако трябва да бъда честна, идеите ми като че ли се изчерпаха. Насочвам се към реката и пред погледа ми се възправя „Лондонското око“. Върти ли се, върти безметежно, сякаш нищо не се е случило. Нацупвам се и извръщам очи. Не желая да виждам повече „Лондонското око“! Не желая нищо да ми напомня за онзи неделен ден! Само на мен може да се случи да се сдобия с най-болезнения си и смущаващ спомен точно на най-голямата забележителност на Лондон! Защо не избрах някое дребно, изолирано местенце, което после да мога да избягвам по-спокойно?