Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 201

— Аз също!

— Ами… добре.

Двамата дотолкова сме се отнесли в приказки, че не забелязваме как между нас и опашката се е оформила огромна празнина.

— Хайде, бързо! — подканя ни разпоредителят до колелото. — Ваш ред е!

— Божичко! — събуждам се най-накрая. — Бързо, ние сме!

Грабвам ръката на Ед и двамата се втурваме към огромната овална кабинка. Тя заема мястото си на платформата и хората започват да се качват с кискания и писъци. Ние също влизаме, все така хванати за ръка, усмихваме се един на друг и неудобството автоматично се изпарява.

— Окей, господин Харисън! — правя се отново на екскурзовод аз. — Сега вече наистина ще видите Лондон!

* * *

Брилянтно е! Наистина е брилянтно!

Вече бяхме на върха и целият град се беше проснал пред погледите ни като на длан. Видяхме дребните хорица, бързащи всеки по своите си дела като работливи мравки, влизащи в мравчени коли и мравчени автобуси. Аз компетентно посочих катедралата „Сейнт Пол“ и Бъкингамския дворец, и часовника Биг Бен. А сега съм поела щафетата с пътеводителя „Историческият Лондон“. В него няма раздел за виенското колело „Лондонското око“, но аз все пак чета факти от него, които, разбира се, си измислям.

— Кабинките са изработени от прозрачен титан, извлечен от разтопено стъкло за очила! — информирам Ед. — Ако бъде пусната под вода всяка кабинка автоматично се превръща в подводница!

— Не съм очаквал нищо по-малко! — отбелязва той вторачен през стените на кабинката.

— Всяка кабинка може да издържи под водата тринайсет часа… — Не довършвам. Не мога да разбера той слуша ли ме или не. — Ед?

Той се обръща към мен и очите му се впиват в моите. Опира гръб в стъклената стена на кабинката. Зад него панорамната гледка към Лондон бавно се променя, докато се издигаме нагоре. Още докато бяхме горе, слънцето се бе скрило и сега над нас се събират черни облаци.

— Искаш ли да знаеш нещо, Лара? — пита той и се озърта, за да провери дали някой ни слуша. Обаче всички останали са се скупчили в другия край на кабинката и наблюдават едно полицейско корабче по Темза.

— Може би — отговарям, изпълнена с неприятни предчувствия. — Стига да не е някоя важна държавна тайна, която не би трябвало да издавам.

По лицето му пробягва усмивка.

— Попита ме защо съм се съгласил да изляза на онази първа среща с теб.

— О, това ли било? Е, вече няма значение! — побързвам да отклоня темата. — Не си длъжен да ми казваш…

— Не, аз държа да ти кажа! Беше много… плашещо! — Кратка пауза. — Имах чувството, че нещо ми е влязло в главата и ми диктува да кажа „да“. И колкото повече се съпротивлявах, толкова по-силно крещеше то! Как ти звучи всичко това, а?

— Всъщност… никак — промърморвам. — Нямам представа какво е било. Може би… самият Господ Бог?

— Може би — кимва той и се изсмива. — Може пък да се окажа новият Моисей! — Отново кратка пауза. — Въпросът е, че никога досега не съм чувствал подобно непреодолимо желание, подобен подтик, глас или каквото и да е там. — Прави крачка към мен и гласът му се снижава с една октава. — Но какъвто и да е бил този импулс, откъдето и да е дошъл, важното е, че се оказа прав! Да прекарам известно време с теб се оказа най-доброто, което съм могъл да направя. Имам чувството, че най-сетне съм се събудил от някакъв сън и… бинго! И искам да ти благодаря за това!