Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 114

— С отрова.

— От кого?

— Ами… — прочиствам си гърлото. — Точно в това е въпросът. Те не знаят.

— Не знаят ли?! — провиква се възмутено горката Кейт. — Че тогава да търсят, какво чакат! Взеха ли вече отпечатъци? Боже, полицията наистина е напълно безполезна! Прекарват цялото си време в раздаване на глоби за паркиране, а когато стане убийство, на тях не им пука…

— Мисля, че правят всичко по силите си — побързвам да я успокоя аз. — Сега вероятно идват, за да ме уведомят докъде са стигнали. Нищо чудно дори да са намерили извършителя!

И в момента, докато говоря, ме осенява една кошмарна мисъл. Ами ако това е вярно? Ами ако полицай Дейвис идва, за да ми каже, че са открили мъжа с белега и брадичката на плитчици? Какво ще правя тогава?

Изведнъж пред съзнанието ми изплува изпит мъж с брада, дивашки поглед и белег на лицето, затворен в килия в управлението, как удря по вратата и крещи: „Допускате огромна грешка! Никога не съм виждал тази старица!“, а през това време млад полицай го наблюдава през прозорчето и си казва: „Ще се пречупиш ти, само почакай!“.

И се изпълвам с огромно чувство на вина. Какво направих?! Какво започнах?!

Звънецът иззвънява и Кейт скача, за да натисне бутона за отваряне на долната врата. А после пита:

— Да направя ли чай? Да остана ли или да изляза? Искаш ли морална подкрепа?

— Не, не! По-добре излез! — изричам, като се старая да запазя спокойствие. Избутвам стола си назад, събарям купчината с пощата и си одрасквам ръката, докато я вдигам. — Ще се оправя.

„Всичко ще бъде наред! — повтарям си като обезумяла на ум. — Нищо особено! Ще се оправя!“

Но не мога. В мига, в който зървам детектив-полицай Дейвис да прекрачва прага ни с грубите си обувки, прави панталони и излъчване за власт, усещам как спокойствието ми се превръща в истинска, неподправена паника.

— Открихте ли убиеца? — изтърсвам ни в клин, ни в ръкав. — Арестувахте ли някого?

— Не — отговаря полицайката и ме поглежда много особено. — Все още не сме арестували никого.

— Слава богу — въздъхвам с облекчение, но веднага след това си давам сметка как би могло да прозвучи това. — Искам да кажа… защо? Какво правите по цял ден?

— Ще ви оставя насаме — обажда се Кейт и зад гърба на полицайката оформя с устни: „Безполезни са!“.

— Заповядайте, седнете! — показвам й аз един стол и бързам да се оттегля зад сигурността на бюрото си, придавайки си професионален вид. — Е, как напредва разследването?

— Лара — започва детектив-полицай Дейвис, като ме поглежда с присвити очи, — направихме няколко предварителни проучвания и не открихме никакви доказателства, подсказващи, че вашата пралеля е била убита. Според доклада на лекаря тя е починала от естествена смърт. Иначе казано — от старост.

— От старост ли? — правя се на шокирана аз. — Ама това е абсурдно!

— Освен ако не открием доказателства в полза на противното, ще смятаме случая за приключен. Можете ли да ни предоставите такива доказателства?

— Хммм… — Правя ефектна пауза, сякаш обмислям въпроса от всички страни. — Не и неща, които вие бихте определили като доказателства. Не.