Читать «Окошарен» онлайн - страница 8

Щом ме заключиха, изсмуках всичко от ръката си. А после видях тези, които не бяха смукали: по ръцете им цъфнаха ужасни дупки, в които можех да пъхна юмрука си! Сами си бяха виновни. Могли са да изсмучат ваксината.

В килията ми имаше още един затворник. Щяхме да бъдем другари по килия. Беше млад, мъжествен човек, неприказлив, но извънредно способен, всъщност прекрасен момък, какъвто не се среща често — всичко това въпреки факта, че съвсем наскоро бил излежал двегодишна присъда в един каторжен затвор в щата Охайо.

Не мина и половин час, откакто бяхме в килията, когато един затворник премина бавно по галерията и погледна в нашата килия. Беше моят приятел. Обясни, че му разрешили да се разхожда из „коридора“. Отключвали килията му в шест сутринта и не я заключвали до девет часа вечерта. Той беше един от „тайфата“ в този коридор и бързо беше назначен за един вид доверено лице, известен като „коридорен“. Този, който го беше назначил, също беше затворник и доверено лице, известен като „първи коридорен“. В този коридор имаше тринайсет коридорни. Десет от тях отговаряха всеки за една галерия от килии, а техни шефове бяха първи, втори и трети коридорен.

Моят приятел ме уведоми, че ние, новопристигналите, ще

останем в килиите си този ден, за да дадем възможност на ваксината да хване. А на другата сутрин щели да ни изведат на работа в двора на затвора.

— Но аз ще те измъкна оттам, веднага щом мога — обеща той. — Ще направя да уволнят един от коридорните и да сложат тебе на негово място.

Бръкна под ризата, извади носната кърпичка с моите скъпоценни дреболии, подаде ми я през решетките и закрачи по галерията.

Развързах вързопа. Всичко си беше на място! Не липсваше даже клечка кибрит. Дадох на моя другар по килия тютюн и хартия и свихме по цигара. Като се канех да запаля, той ме спря. На нашите нарове вместо покривки имаше по едно протъркано и мръсно одеяло. Той откъсна тясна ивица от тънката материя и я нави плътно в дълъг, тънък масур. Подпали го със скъпоценна клечка кибрит. Плътно навития фитил от памучна тъкан не пламна. Краят му се овъгли и започна да тлее. Това щеше да продължи с часове и моят другар по килия го нарече „прахан“. Когато масурът догореше, трябваше само да се направи нов масур, да се допре до предишния, да се подуха малко — и праханта започваше да тлее отново! Та по съхраняването на огъня и на самия Прометей бихме могли да покажем това-онова!

В дванайсет донесоха обеда. В долната част на вратата на килията имаше малък отвор, подобен на вратичката на курник. През него ни пъхнаха две сухи коматчета хляб и две канчета със „супа“. Порцията супа се състоеше приблизително от литър гореща вода, на чиято повърхност плаваше самотна капка мазнина. Във водата имаше и малко сол.

Изпихме супата, но хляба не ядохме. Не защото не бяхме гладни и не че хлябът беше негоден за ядене. Беше доста добър хляб. Но си имахме причини. Моят другар по килия беше открил, че килията гъмжи от дървеници. Във всички пукнатини и пролуките между тухлите, където хоросанът беше изпопадал, процъфтяваха огромни колонии от тези гадини. Тези „туземци“ се осмеляваха да излизат дори посред бял ден и стотици от тях пъплеха по тавана и по стените. Но другарят ми познаваше нравите на тези животинки. Като Чайлд Роулънд1 той неустрашимо ги призоваваше на бой. Развихри се небивала битка. Тя продължи часове. Същинска кланница! Щом последните оцеляли потърсиха спасение чрез бягство в своите твърдини от тухли и хоросан, нашата работа бе само наполовина свършена. Задъвкахме хапки хляб докато го превърнем в гъста маса, подобна на маджун. И когато бягащият воин изчезваше в някой процеп между тухлите, ние бързо го зазиждахме с парченце сдъвкан хляб. Трудихме се докато се смрачи.