Читать «Окошарен» онлайн

Пристигнах в Ниагара Фолс с „пулман със странична врата“ или, казано на прост език, с товарен вагон. Открития товарен вагон между другото е известен на братството „гондола“, ударението пада на втората сричка и тя се произнася дълго. Но да не се отклонявам. Пристигнах следобед и още от влака се запътих право към водопада. Щом очите ми се изпълниха с приказната гледка на стремително свличащата се надолу водна маса, аз бях загубен. Дълго време не можех да се откъсна от тази гледка и пропусках да искам нещо за вечеря от „местните“. Даже някое „ядене на са“ не би могло да ме съблазни. Настъпи нощ, дивна лунна нощ, а аз се мотаех край водопада чак до единайсет и най-после вече се наложи да потърся място за „къртене“. .

„Къртя“, „гърбослагам се“, „юзя“ — всички означават 4 $а но и също нещо, а именно „спя“. Имах някакво „шубе“, Ниагара Фолс е „нездравословен“ град за скитници, и затс взех курс към полето извън града. Прекрачих някаква ограда и „отседнах“ на къра. Ласкаех се от мисълта, че там, в земята никога няма да ме намерят. Изтегнах се по гръб в нивата и заспах като младенец. Въздухът беше така топъл; и благоухаен, че през цялата нощ не се събудих нито веднъж, едва развиделило се, отворих очи и си спомних за удивителния водопад. Прехвърлих оградата и поех надолу по пътя! да видя водопада още веднъж. Беше рано — не повече от 5 часа, — а едва към осем щях да помисля да издрънкам нещо за закуска. Можех да прекарам поне три часа край реката. Уви! Не ми било съдено да видя отново нито реката, нито водопада.

Градът спеше, когато стигнах там. Докато се движех по притихналата улица, видях трима души, които идваха насреща ми по тротоара. Вървяха един до друг. „Скитници като мене, и те станали рано“ — реших аз. Не бях съвсем прав в догадката си. Бях познал само шейсет и шест цяло и две десети. Крайните двама наистина бяха скитници, но не и този в средата. Отстъпих към бордюра да дам път на „триото“.

те не подминаха. Този в средата каза нещо на другите, всички спряха и той се обърна към мен.

Разбрах веднага каква е хавата. Тоя помежду им беше ченге, а двамата скитници бяха негови арестанти. Господин фантето се наспал и тръгнал на лов за ранни пилета. Аз бях такова пиле. Ако тогава имах горчивия опит, който натрупах през следващите няколко месеца, щях да обърна гръб и да си плюя на петите. Ченгето би могло да стреля по мен, но нали първо трябва да улучи, за да ме хване. Пък и никога не би се втурнал да ме гони — по-добре двама скитници в ръцете, отколкото един, който си е плюл на нозете. Но когато ме спря, аз останах неподвижен като чучело. Разговорът ни беше кратък.

— В кой хотел си отседнал? — осведоми се той.: Пипна ме! Не бях отседнал в никакъв хотел, а тъй като не знаех името на нито един хотел в града, не можех да твърдя, че съм отседнал някъде.

— Току-що пристигнах — рекох аз.

— Добре, кръгом и тръгвай пред мен, но не бързай много. Има един там, иска да те види.

Окошариха ме! Знаех кому съм притрябвал. Застанах начело и поех към градския затвор, следван по петите от двамата скитници и от ченгето, който показваше пътя. В затвора ни препипаха и записаха имената ни. Не си спомням вече под какво име ме записаха. Назовах се Джек Дрейк, но при обиска намериха у мен писма, адресирани до Джек Лондон. Това създаде известни затруднения и се наложи да давам обяснения, които вече съм изпозабравил, и до ден днешен не зная дали ме окошариха като Джек Дрейк или като Джек Лондон. Но едното или другото име положително стои и до днес в архивите на затвора в Ниагара Фолс. Една справка може Да изясни това. Случката стана някъде през втората половина на юни 1894 година. Само няколко дни след ареста ми започна голямата железничарска стачка.