Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 132

А отсреща, отвъд просеката на папирусовата стена, на брега, чакаше Зигфрид Ерлих, махаше му с ръка, насочваше го. По-право чакаше златото. Но щеше да дочака друг метал — олово в гърдите си. Не допускаше какво му е скроил Жозеф. Ако можеше да си го представи, трябваше тозчас да свие назад, да потъне в джунглата, да изчезне.

Мулатът не го погледна. Зигфрид сега не значеше нищо. Съществуваше едно — драконът, който бе успял да се обърне в пещерата и стъпил здраво на разкрачените си лапи и масивната опашка като изумрудена скала, се взираше насам, оглеждаше, търсеше.

Изведнъж той изрева. Беше го видял. Беше открил избягалото месо. Гигантският гущер премести бавно едната си лапа, отпусна се на нея, вдигна другата. Потопи се във водата, заплува. Вдървеността му мигновено изчезна. Мигновено се превърна във вдъхваща ужас водна страхотия, която се понесе лудо насам, подала над повърхността рогата глава и разпенила водата след себе си с размаханата шестметрова опашка.

Жозеф напрегна последните си сили. Натисна пръта. Не! Нямаше да достигне брега преди него! Как можеше да се мери с тоя ненадминат плувец? Тогава да скочи в езерото? Все е по-бързо, отколкото със сала! Но не скочи. Съобрази вярно — и с плуване не би се отървал. Нямаше никаква надежда. Май че щеше да бъде по-добре, ако бе останал в пещерата. На сушата все е по-сигурно, има някакво предимство пред тая водна твар. Неволно завидя на Анри и девойката. Те поне бяха на брега, поне засега недосегаеми. Можеха да мислят. Имаха време да измислят нещо, най-малко да се надяват на нещо, имаха зрънце надежда. А той?

Жозеф остави пръта. Ако не знаеше друго, знаеше поне това. Знаеше да убива други хора, знаеше, ако се наложи, как да умре той самият. Цял живот се бе сражавал. Още от дете, когато трябваше да се брани и от белите, и от черните момчета. И после. До днес. Животът го научи само това. Или побеждавай, или загивай! Досега бе побеждавал. Нямаше да загине и тоя път. И то тъкмо сега, когато имаше злато. Злато, което превръща дявола в ангел, убиеца в благодетел, развратника в светец. Злато, което измива много по-черни петна, отколкото е черна кожата на един мулат.

Той се наведе уверено. Пое пушката. Добре че не я бе изтървал някъде. Провери пълнителя. Патроните не се бяха намокрили. Суха беше и цевта. Чудесни патрони — взривни. Пръсват се в тялото, убиват сигурно. Поразяват биволи, лъвове, крокодили. Но тоя път… Дали можеха да поразят тъй точно и тази забързана през вълните страхотия. Злост и рогови плочи. Същинска рицарска броня. Каква ли беше здравината й?

Жозеф отмести предпазителя. Нагласи приклада до рамото си. Опря показалеца в спусъка. Ала не натисна. Рано беше. Той знаеше как се стреля, знаеше кога се стреля. Мушката кацна върху мерника, после се надигна към пръхтящата драконова глава. Залепна за нея. Придвижи се подир нея.

Чудовищната морда нарасна бързо, приближи като подводница, вирнала острия си рог като перископ. Вдигнатите пред нея вълни разклатиха сала.

Жозеф разкрачи нозе, но не отлепи върха на мушката от избрания прицел. Анри каза — в окото! Изглежда само там би могъл да успее. Както пигмеите поразяват слона със стрела.