Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 133

Окото на дракона е добра мишена. Голяма, цяла паница. Не като малкото оченце на слона. Ще го улучи. Няма да изпусне.

Ето главата наближи съвсем. Петнадесет метра, десет метра. Огромните искрящи зеници гледаха с дива настойчивост — леденостудени като метал и в същото време пламтящи от свирепа злост.

Време беше. Опитният ловец прецени. Натисна спусъка. Пушката изтрещя. Жозеф видя как се опразни в миг очната яма на гиганта, как се превърна в кървава дупка. Но чудовището не спря. Продължи със същия устрем, вторачило в него другата си зеница със същата дива ярост.

Жозеф притежаваше здрави нерви. Вдигна отново дулото. Натисна. И второто око се превърна в кървава рана.

Цератозавърът трепна, повдигна муцуна. Из зиналата зъбата уста се проточи последният му рев, изпълнен с болка и безсилна свирепост. Огромното му туловище се подхвърли над вълните като изригната скала и плесна обратно. Завъртя се на място, завъргаля се сред порозовялата от кръвта му вода. Мощната опашка зашиба в безредни конвулсии водата. Лапите запляскаха обезсилено като заклана гигантска патица.

Салът се разлюшка. Жозеф легна отгоре му, за да се удържи, прегърнал с една ръка празната пушка, а с другата — златния чувал.

И се удържа. Най-сетне страшната агония свърши. Драконът се подхвърли още веднъж над вълните, преди да потъне като залята от наводнение скала. Изчезна.

19

Наумов разбра. Не можеше да се спаси през пещерата. Тогава — по стария път, през кладенеца! Трябваше да отмести плочата! Трябваше! Длъжен беше! Нищо че беше тежка. Нищо че силите му не достигаха.

Тази мисъл не излизаше от съзнанието му. Блъскаше настойчиво, диреше изход, решение. Плочата! Да се отмести…

Изведнъж той се надигна. Колко нелепо! Та как не се сети досега? Там, където не достига мускулната сила, идват на помощ оръдията на труда. От хилядолетия насам човекът е вдигал тежестите с лост. Лостът щеше да го спаси и днес. Лостът — копието на Рудахигва. То щеше да замести мускулите на ватуса.

По-бързо! Докато още има сила, докато още може да се движи, докато още не се е задушил напълно, докато не е почнало ново изригване на газове.

Той изпълзя до кладенеца, задавен от кашлица, светна с фенерчето си, изтръска от копието умрялата най-сетне глава на наята и се хвана за стълбата. Достигна отвора, огледа го до последната подробност.

Ето тук, в тази пукнатина, през която лудият провря змията, би могъл да се закрепи лост. Той натика дръжката на копието, нагласи я, натисна другия й край.

Още! Още! Камъкът не се поклащаше. Натисна по-силно. Прътът се огъна. Запращя. Ами ако се счупеше? Какво щеше да прави тогава? И пак нищо! Никакво мръдване! Плочата сякаш беше залепена за отвора.

Наумов отмести малко дръжката, намери й нова опорна точка. Увисна с цялата си тежест.

И усети. Товарът олекна. Надигна се. Може би само един сантиметър, но то стигаше. Нали се бе отлепил?

Той отклони леко копието и плочата се отмести на няколко пръста встрани. Натисна пак. Ето през тясната пролука блесна денят! Сърцето му се разтуптя от напрежение и от радост.