Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 130

Жозеф прецени. След гибелта на белгиеца остана без помощник. Нямаше кой да отнесе съкровището до плантацията на братовчеда. А в гибелта на Анри Жозеф не се съмняваше. Нито сам можеше да се измъкне, нито някой, дори да се престрашеше, би могъл да му помогне.

Той пристъпи към дъното.

— Но къде сте за бога?

Наумов запали фенерчето си. През задушливата мъгла мулатът едва различи светлината му. Той навлезе в пукнатината. Но скоро спря. Срутените каменни отломъци му препречиха пътя. Опита да измести един. Насилва се няколко минути. Откърти го с мъка. Но под него се подаде друг. И друг. И друг. Цял ден да се трепеше, надали би сварил да разчисти това срутване. А димът го задавяше, ослепяваше го.

— Как се завряхте тук? — запита той.

С отпаднал глас Наумов отговори:

— Отгоре, от острова. През един кладенец. Някакъв луд ни затисна с каменна плоча. Ватуският вожд успя да излезе, но след това той пък ме захлупи с плочата.

— Захлупи ви! Защо?

— Защото видях златото. Който го видел, трябвало да умре.

Жозеф запита неспокойно:

— Къде е сега ватусът?

— Не знам.

Мулатът отпусна хванатия камък, убеден, че не е в състояние да му помогне. Нямаше смисъл да си губи времето. Трябваше да продължи своята работа. И да бърза. Отде да знае какво му крои негърският главатар? Да се измъкне, преди черната горила да стигне селото си и да вдигне в тревога рошавите си поданици, да удари тамтамите, да насъска подире му своите главорези с техните тежки като копия стрели.

Без да каже, мълчаливо, със стиснати зъби той се обърна назад. Наумов, разбрал решението му, промълви с последни сили:

— Тогава, ако видите дъщеря ми, кажете й…

Може би той самият не довърши, може би Жозеф не чу докрай молбата му… Всъщност това нямаше значение. Дъщерята, дори да научеше желанието му, не можеше да му помогне.

Жозеф се върна при чувала, продължи да го пълни. Впрочем в случая губеше само той. Наумов и без това беше обречен. Дали щеше да свърши тук, под земята, или в плантацията на братовчеда, след като отнесе дотам златото — за него беше все едно. Но за Жозеф значеше много — значеше тридесет-четиридесет кила по-малко…

Той трепна. Едра сянка затули входа. Едновременно с настъпилия здрач лумна сиянието на гнилите кости, заблещука със студени пламъчета като чудновата хладна жарава. Синкави въглени замъждукаха навред, от входа до димящата пукнатина.

Жозеф се обърна рязко. Косата му настръхна. Кръвта изстина. Дъхът му спря. Той изпусна торбата, отстъпи назад крачка, две.

От водата се измъкна бавно, с присъщата му тромавост, женският динозавър, зафуча, заклати се тежко. Ето еднорогата глава, зъбатите челюсти, жестоките жълтеникави очи, сякаш изковани от същия метал, който изпълваше пещерата, вторачени в него със същия метален блясък, със същата хипнотична мощ. Ето огненият, опипващ въздуха език като неспокоен пламък. Ето кобалтовосинята гуша, златистият корем, сякаш напудрен със златния прах на блестящите кристали, върху които бе лежал. Ето уродливите предни лапички, търбухът, мощните колене, които се подадоха от разплисканата вода.