Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 131

Чудовището се заклати бавно напред, като щракаше със зъби и сумтеше тежко. Бавно, непохватно. Една крачка. Почивка. Втора крачка. Почивка. Трета…

Жозеф продължи да отстъпва уплашен и недоволен. Само това нямаше да си прости. Всичко друго може! Но това! Как не съобрази, как така пропусна? За пръв път! Замаян от съкровището, бе забравил пушката си вън на сала. Впрочем дали и тя би му помогнала? Имаше ли сила, която да пробие тази рогова броня, да улучи някой важен орган, да срази тоя колос от груба мощ?

Динозавърът се провлече навътре, втренчил огромните си очища в набелязаната отстъпваща жертва. Още една четириметрова крачка. Наведе се, раззина уста.

Жозеф се покатери по полегатата стена, забрави богатството. Още по-нагоре! Но чудовището го беше видяло, не го изпущаше из поглед. Мъкнеше се подир него, пръхтеше. Патешките му лапи се препъваха в скъпоценните буци, затъваха в гробната постеля, която хруптеше под тях като мачкан папур. Но не се отказваше от плячката си. Виждаше, че няма къде да му избяга. Все по-често протягаше напред озъбена морда. Жозеф отскачаше уплашен на педя пред щракналите челюсти. Лазеше, дереше дланите си в ръбестите кристали на кварцовата стена.

Ръката му натисна нещо меко, което хлътна, смачка се като яйчна черупка. Той погледна и се дръпна като опарен. Беше се подпрял на човешкия череп.

Стисна зъби. Значи тъй! Значи и той като този нещастник… Да остави тук костите си, за да засветят и те така като зловещи привидения…

Не… Жозеф Симон не е дошъл тук, за да остави костите си, за да украсява с тях стените на Огнената пещера… Не… Друга цел има той — голяма… Има и сила, има и смелост… Когато трябва, знае да бъде смел… Сега също…

Той вече бе сглобил плана си, беше преценил шансовете на врага си, неговата сила и неговите слаби страни…

Беше се изкачил високо, наравно с главата му.

Жозеф го изчака хладнокръвно и когато чудовището проточи към него зиналата си паст, той се метна на челото му, залови се с две ръце за острия рог колкото да се задържи и преди гигантът да се опомни, преди мудната му нервна система да реагира, притича по люспестия му гръб десетина крачки, хлъзна се по опашката и скочи на пода.

Смаяният хищник завъртя безпомощно глава, заудря с опашка, затъпка на място. Какво стана, къде изчезна плячката, къде се дяна месото?

И додето той се суетеше нерешителен и объркан, Жозеф притича до сала, метна до пушката торбата със златото, хвана папирусния прът. Заработи лудо, трескаво. Салът взе да се отдалечава от острова.

Устремил уплашен поглед към зиналия отвор, откъдето всеки миг можеше да се покаже великанът, Жозеф продължаваше да изтласква сала. Буташе, блъскаше. Ръцете му затрепериха от изтощение.

Вдясно под стръмната скала, на която стояха Анри и Люба, продължаваше да дебне другият динозавър. Не се обръщаше, не поглеждаше назад. Чакаше тях, не ги изпускаше. Но кой можеше да потвърди, че в следния миг няма да му хрумне друго, няма да свие насам, да нападне отново както първия път — изненадващо, отдолу.