Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 128

Но Жозеф се направи, че не ги вижда. Да рискува! И то тъкмо сега, когато е в Огнената пещера, когато богатството е в краката му! Да отървава кого? Този, когото после трябва да убие! А как е попаднала там девойката? Виж, нея би опитал да спаси. Разбира се, не сега. Не когато е при златото. Със злато може да има много бели девойки. Златото е магически камък — избелва всяка кожа. Колкото повече злато — толкова по-бяла…

Пред площадката, откъдето продължаваше да му маха с ръка белгиецът, двата дракона се премятаха безгрижно сред кипналата пяна. По едно време единият, по-пъстрият, се отдели, заплува към брега, към онова място, откъдето Жозеф и Анри бяха тръгнали със сала. Разцепи с острия си рог атлазената повърхност на езерото. Другият остана. Дори пак опита да се покатери на площадката.

Жозеф изтръпна. Ами ако го види? Ако остави ония и дойде тук да нападне него, да потопи сала му!

Трябваше да се скрие вътре веднага! Нямаше време. Кашлицата се бе успокоила напълно. Той натисна пред устата си мократа кърпа и повторно навлезе във вътрешността. Димът се бе поразсеял. Виждаше се цялата пещера — огромна каменна зала, висока десетина метра и дълбока тридесет-четиридесет метра, като някакъв приказен храм, от чиито кристални сводове висяха златни полилеи. Толкова блясък, замайващ огън, просветващи искри като ослепителни фойерверки! Злато, злато, злато! Навред! В безформени висулки, в единични лъснали кубове, в сблъскани кристални друзи, откроени с цялото си великолепие върху зелената мозайка на бакърените руди! Тонове злато! Пръснатите сред него турмалинови кристали с черния си огън още повече подчертаваха меката сладост на златните сияния. По стените се стичаха замръзнали златни водопади, за да попият сред зловещата костна хекатомба. А на някои места като островчета сред езерото на гнилите кости се подаваха цели златни скали.

Огнената пещера! Такова невероятно смесване, замайваща амалгама от богатство, блясък и разложение! И някак странно, символично разложението побеждаваше, надигаше се, заливаше със смрадливата си настилка несметното съкровище…

Внезапно Жозеф трепна. В живота си беше видял много ужас, много смърт. И все пак тук, сред това зловещо гробище, дори неговите притъпени нерви не издържаха. Отсреща, високо горе в една ниша между две златни колони лежеше човешки скелет. Лежеше в мрака и излъчваше призрачна светлина, като че ли намазан с фосфор. Беше застинал в напрегната поза, сякаш и мъртъв се стремеше все по-нагоре, към тавана, по-далеч от някаква страшна заплаха. В ръцете му грееше къс чисто злато, което не бе изпуснал и след смъртта. Лежеше и гледаше напред с мъртвешкия си поглед — зло и предупреждаващо.

От дъното отново избликна серният облак, затъркаля се като жълта вълна по пода, забули пещерата. Жозеф пак отстъпи назад. Все по-назад. До изхода. Но не излезе вън. Беше предпазлив. Боеше се да не го види динозавърът. Изчака няколко минути да се разсее отровният дим, намокри кърпата и тогава влезе.

Сега вече не погледна ни хрускащите под краката му гнили кости, ни дебнещия от нишата си скелет, ни задушливите пари. Спусна се към най-големия къс, който се подаваше сред вонещото гробище. И не само най-големият! И най-червеният, най-тъмният, като съсирена кръв! Чисто злато! Двадесет и четири карата може би! Жозеф знаеше за какво е дошъл тук. Нямаше да мъкне пирит или сребро.