Читать «Кръстопътища по здрач» онлайн - страница 66

Смятането колко кораба са се измъкнали в Морето на бурите беше трудно обаче, и то при положение, че не бърка в броенето. За разлика от Айез Седай, Ветроловките нямаха скрупули срещу използването на Единствената сила за оръжие, не и когато беше заложено спасението на техните сънародници, а и бяха пожелали да спрат преследването преди да е започнало. Никой не те преследва в горящ кораб. Сеанчанците с техните дамане имаха още по-малко задръжки против отвръщането на удара. Мълнии, свистящи в дъжда, безчетни като стръкове трева и фучащи из небето огнени топки, големи колкото коне, и заливът сякаш се беше подпалил от край до край, тъй че макар и в дъждовна буря пред тая нощ и най-пищното представление на Илюминаторите щеше да изглежда бледо. Без да обръща глава, можеше да преброи десетина места, където овъглените ребра на голям кораб стърчаха над плитката вода или огромно тъпоносо корабно туловище лежеше на една страна, облизвано от вълните, а два пъти повече бяха местата, където редиците почернели греди бяха по-тънки — останките от шхуните на Морския народ. Явно не им беше харесало да оставят съдовете си на хора, които са ги оковали във вериги. Над тридесет точно пред него, и то без да се смятат потопените останки, над които работеха спасителните баржи. Сигурно някой морски човек щеше ща различи голям кораб от шхуна по върховете на мачтите, стърчащи над водата, но тая задача беше извън възможностите на Мат.

Изведнъж го жегна един стар спомен — за подредба на кораби за атака от морето, и колко хора могат да се струпат на еди-какво си пространство за еди-колко си време. Споменът всъщност не беше негов, а от някаква древна война между Фергамор и Морейна, но все едно че беше негов. Съзнаването, че в действителност той не е преживял някое от тези древни късчета от живота на други мъже, натикани в главата му, вече не го изненадваше много, тъй че донякъде спомените можеха да минат за негови. Определено бяха по-ярки от някои отрязъци от собствения му живот. Съдовете, за които сега си спомни, бяха по-малки от повечето в залива, но принципът беше същият.

— Нямат достатъчно кораби — измърмори той. В Танчико сеанчанците разполагаха с повече кораби от дошлите тук, но загубите там бяха значителни.

— Достатъчно кораби за какво? — попита Ноал. — Никога не бях виждал толкова на едно място.

Странно твърдение от неговите уста. Ако го слушаше човек, Ноал беше виждал всичко и почти винаги видяното от него се оказваше по-голямо и по-грандиозно от онова, което е под носа му. На село щяха да кажат, че е голям скъпчия на истината.

Мат поклати глава.

— Нямат достатъчно кораби да ги върнат у дома.

— Няма защо да се връщаме у дома — каза зад гърба му някаква жена. — Ние сме си у дома.

Мат не че чак подскочи от размазания сеанчански акцент, но почти, докато осъзнае кой говори.

Егеанин се беше навъсила, очите й святкаха като сини ками, но не заради него. Е, поне така смяташе той. Беше висока и стройна, с кораво лице, светлокожо въпреки живота по море. Зелената й рокля беше ярка като на Калайджийка, или почти, извезана с много жълти и бели цветчета около деколтето и по ръкавите. Цветният шал, вързан стегнато под брадичката й, придържаше на главата й дългата черна перука, спускаща се по раменете чак до кръста й. Тя мразеше шала, както и роклята, която не й прилягаше съвсем, но ръцете й опипваха през минута да се увери, че перуката си е на място. Това я притесняваше повече от дрехите, въпреки че „притеснение“ едва ли беше достатъчно силна дума.