Читать «Кръстопътища по здрач» онлайн - страница 65

Сгълча се ядосано. Кръв и пепел, превръщаше се в проклет философ! Поемането на отговорност изцежда цялата радост от живота и те изсушава на прах. Това, което му се искаше точно в този момент, беше много греяно вино в уютна, изпълнена с музика гостилница и седнало на коляното му дебело, хубаво слугинче, някъде далече от Ебу Дар. Много далече. Имаше само задължения, от които не можеше да избяга, и бъдеще, за каквото не мечтаеше. Май нямаше измъкване от това да си тавирен, след като така се е заформила Шарката около теб. Но поне си имаше късмета. Поне беше жив и не беше окован в килия. При дадените обстоятелства това можеше да се брои за късмет.

От мястото си имаше доста ясна видимост отвъд последните ниски блатисти островчета. Вдиганите от вятъра пръски се носеха над залива като тънка мъгла, но не толкова, че да скрият онова, което трябваше да види. Опитваше се да събира наум, да брои корабите на дрейф, да преброи и корабните останки. Но все объркваше сметките, струваше му се, че е преброил някои съдове два пъти, и почваше отново. Хората от Морския народ, които бяха пленени повторно, също объркваха мислите му. Беше чул, че по бесилките на Рахад, отвъд залива, висели над сто трупа, с надписи, изреждащи престъпленията им като „убиец“ и „бунтовник“. Обикновено сеанчанците прилагаха брадвата и набиването на кол, докато Кръвта получаваше връвта за душене, но собствеността трябваше да се задоволи с бесилото.

„Огън да ме гори, направих каквото можах“ — помисли той горчиво. Нямаше полза да се чувства виновен, че не бе могъл да направи нищо повече. Ни най-малка полза. Никаква! Трябваше да се съсредоточи върху хората, които се бяха спасили.

Ата-ан Миере, които избягаха, бяха взели за бягството си кораби в залива, и макар да можеше да са заграбили и някой по-малък съд, всичко, на което да се качат и да подкарат в нощта, бяха решили да измъкнат колкото може повече от хората си. След като в Рахад като пленници се трудеха хиляди от техните, това щеше да означава избор на големи кораби, а това означаваше големи сеанчански кораби. Много от корабите на самия Морски народ, разбира се, също бяха големи, но всички те по това време бяха със свалени платна и такелаж, за да бъдат преустроени по сеанчанския модел. Ако можеше да сметне колко големи кораби са останали, можеше да добие някаква представа колко Ата-ан Миере са се добрали до свободата. Да освободи Ветроловките на Морския народ беше добро решение, единственото, което можеше да направи, но освен обесените от залива през последните пет дни бяха изплували или извадени стотици и стотици тела, а Светлината само знаеше колко още са издърпани от отливите навътре в морето. Гробарите се трудеха от съмване до мръкване, а гробищата се пълнеха с разплакани жени и деца. И мъже също. Немалко от тези мъртъвци се оказваха Ата-ан Миере, без да има кой да ги оплаче, докато ги хвърляха в масовите гробове, и му се искаше някаквата представа за броя на спасените да балансира смътните му подозрения за броя на тези, които е убил.