Читать «Кръстопътища по здрач» онлайн - страница 49

Докато Самицу се заплиташе в заплетеното от самата нея, вратата към коридора се открехна да пропусне една белолика кайриенка със строго лице, цяла педя по-ниска от двете Айез Седай. Косата й бе прибрана на дебел сив кок и тя беше облечена в строга сива рокля, толкова тъмна, че почти черна — сегашната униформа на слуга в Слънчевия палат. Слугите, разбира се, никога не съобщаваха за влизането си, нито искаха позволение, но Коргайд Марендевин трудно можеше да се нарече просто слугиня — тежката сребърна халка с дълги ключове на кръста й беше служебният й знак. Който и да управляваше Кайриен, това, че Държачката на ключовете управлява Слънчевия палат, си беше простичкият факт и в поведението на Коргайд нямаше и капка покорство. Тя направи много сдържан реверанс, грижливо нацелен точно по средата между Самицу и Сашале.

— Бях помолена да докладвам за всичко необичайно — заяви тя на въздуха пред себе си, въпреки че тъкмо Самицу я беше „помолила“. Най-вероятно беше разбрала за борбата за власт между двете още когато те самите я разбраха. Малко неща в двореца й убягваха. — Предадоха ми, че в кухните има един огиер. Двамата с някакъв младеж уж търсели работа като зидари, но не бях чувала досега огиер и човек зидар да работят заедно. А стеддинг Цофу ни извести, че не можем да разполагаме със зидари от никой стеддинг в обозримо бъдеще, когато помолихме след… инцидента. — Паузата беше едва доловима и гробовното й изражение не се промени, но половината клюки за атаката срещу Слънчевия палат я приписваха на ал-Тор, а другата половина — на Айез Седай. В някои приказки се споменаваше и за Отстъпниците, но само за да ги прикачат било към ал-Тор, било към Айез Седай.

Свила замислено устни, Самицу остави настрана проклетото заплетено кълбо, в каквото кайриенците имаха навик да превръщат всичко, до което се докоснат. Отричането за намеса на Айез Седай не вършеше работа; Трите клетви бяха безсилни в град, където едно простичко „да“ или „не“ можеше да породи поне шест противоречащи си слуха. Но огиер… Дворцовата кухня не канеше случайни минувачи, ала готвачите най-вероятно щяха да нагостят огиера с топло ядене само заради необичайната гледка. През последната година огиерите бяха станали още по-необичайна гледка от обикновено. От време на време все още се мяркаше по някой, но профучаваше толкова бързо, колкото само един огиер може да върви, и ако се спреше някъде, то беше само за да преспи. Много рядко пътуваха с човеци, а още по-рядко пък работеха с човеци. Тази двойка обаче зачовърка нещо в ума й. С надеждата, че ще го накара да излезе навън, тя отвори уста да зададе няколко въпроса.