Читать «Пленница на любовта» онлайн - страница 7

Ако се насилеше да се усмихне, на бузите му щяха да се появят трапчинки и да омекотят доста заплашителното му изражение. Но беше малко вероятно това да се случи. Не изглеждаше да е щастлив. Не се бе излъгала, че в гласа му е доловила раздразнение или гняв.

Докато стояха втренчени един в друг, мълчанието стана нетърпимо. Розалин тъкмо се канеше повтори въпроса си, когато погледът му бавно започна да се плъзга надолу по тялото й, задържа се малко по-дълго върху откритите й прасци и все така бавно се върне обратно нагоре.

Розалин веднага се изчерви, защото мъжете не постъпваха така с нея. Тя умишлено не полагаше особени грижи за външния си вид — навик, който си бе създала още в гимназията, когато момчетата започнаха да я закачат. Тогава предпочиташе да я оставят на мира. И сега съвсем явно не желаеше да я безпокоят. Обличаше се така, че това й желание да личи от километри.

Носеше очила, но лещите им бяха от обикновено стъкло, защото на практика нямаше нужда от тях. Гримираше се рядко. И никога, когато е на работа. Роклите и полите й бяха точно два пръста под коляното. Предпочиташе широки дрехи със свободна кройка или пристегнати с колан под кръста. Освен че бяха удобни и практични, не подчертаваха формите й и не привличаха непристойни погледи. Най-високите й обувки бяха едва с пет сантиметрови токчета, винаги ги избираше непретенциозни и с квадратно деколте, което беше всичко друго, но не и секси.

Вдигаше правата си кестенява коса в старомоден кок на тила. Бари беше казал веднъж, че обича естествените наситеночервени оттенъци в косата й. След като скъсаха, тя сериозно се замисли дали да не я боядиса черна.

Изчервяването й тъкмо беше преминало, когато нейният посетител се обади за втори път:

— Трябваше първо да се облечеш както подобава и тогава да ме извикаш, лейди.

Лицето й отново пламна, понеже гласът му издаде, че наистина е… засегнат. Дори сведе поглед, за да провери дали блузата й не се е разкопчала, дали коланът й не е паднал, без да забележи, или пък някой от чорапите й не се е смъкнал. Но не, изглеждаше все така спретната и безлична в немачкаемите одежди от полиестер.

Очилата й се плъзнаха надолу по време на огледа. Бутна ги на мястото им и придоби най-строгото си изражение, тип „недоволна даскалица“.

— Не съм останала тук, за да репетирате репликите си. Ако случайно не сте забелязал, театралната зала е през четири врати.

Тя демонстративно се върна зад бюрото си. Седна, взе най-горната писмена работа и си даде вид, че я чете. Но в действителност чакаше мъжът да си тръгне. Не го чу обаче да прекосява стаята, нито да отваря и затваря вратата. Отново се почувствува притеснена.

Отказа се от опитите да не му обръща внимание и се обърна. Все още беше тук, но поне не се беше вторачил в нея с тези смущаващо сини очи. Разглеждаше стаята й с интерес, сякаш за пръв път виждаше чинове и черни дъски, да не говорим за големите карти на света и ярки плакати на средновековни рицари.