Читать «Пленница на любовта» онлайн - страница 8

Един от тези плакати привлече погледа му и той сякаш разпозна някого.

— Кой талантлив художник е постигнал такава прилика с лорд Уилям?

В зададения с учудване въпрос Розалин отчетливо долови чужд акцент, който не успя да определи. Тя проследи погледа му, отправен към снимката на мъж с дрехи от десети век.

— Лорд кой?

Сините му очи пак се спряха върху нея.

— Уилям Копелето — каза той и този път тонът му подсказа, че тя не би трябвало да задава такъв глупав въпрос.

Съществуваше само един известен Уилям Копелето, човекът, който бе променил историята на Англия, познат още като Уилям Завоевателят. Каква ли прилика можеше да се открие между него — така както бе изобразен в малобройните оцелели гоблени от единадесети век — и младия модел от плаката, като изключим мускулестото тяло?

Розалин сбърчи чело. Той се шегуваше с нея. Или изпробваше нови реплики, които да подхождат на героя му. И двата варианта не й харесваха.

— Вижте, господин…

Този път той не пренебрегна въпросителната й интонация.

— Наречен съм Торн³.

Розалин се вцепени. Многократно бе чувала игра на думи от рода на „На твоето храстче му трябват и няколко трънчета, Роуз⁴“ или „Бих искал да съм трън в храстчето ти, Роуз“ — все груби сексуални подмятания на състуденти, за които предполагаше, че са останали в колежанското й минало.

Изведнъж й хрумна, че този мъж не е заблудил се студент от актьорската група. По-скоро някой го бе изпратил да й скрои номер и единственият подбудител, за когото се сети, беше Бари Хортън. Навярно по този начин искаше да й натрие носа, че е спечелил професорско място. Това обясняваше всичко, дори акцента, защото Бари често споделяше в компанията на няколкото чуждестранни преподаватели в Уестърли и на техните приятели. Изглежда си въобразяваше, че така придобива светски опит.

Гневът, който едва бе овладяла в кабинета на декана, сега се върна с пълна сила. Този крадец, този лъжец, тоя боклук — баща й щеше да се обърне в гроба си, ако можеше да чуе мислите й. Тя безжалостно ги потисна с убедеността, че да си служи с обиди е под достойнството й. Но как да не се вбеси от това, което Бари смяташе за смешно!

— Господин Торн…

— Не, Торн е собственото ми име. Торн Бладдринкър. Само вие, англичаните, бихте поставили обръщението „господин“ пред едно честно име.

Господи, беше я чул да говори на меча и използваше момента да направи шегата по-гадна. Сега смущението й беше пълно. А вероятността той да повтори случилото се тук, дума по дума, пред бившия й годеник, съвсем я съсипа.

— Ние, американците, бихме се задоволили и само с „господине“, което и ще направя. Може да си вървите сега, господине, и предайте на господин Хортън, че шегичката му е инфантилна като него самия.

— Благодаря ти, благородна госпожо. Много мъдро постъпваш, като ме освобождаваш. Още по-разумно ще бъде да не ме викаш повече.

Тя изсумтя наум. Дори не се опита да разтълкува странните му думи. Беше му казала да си върви. Продължи да не му обръща внимание, забила поглед в писмената работа, която все още държеше. Но възнамеряваше да извика пазача, ако до две минути не си тръгне.