Читать «Пленница на любовта» онлайн - страница 25

— Виждам, че си се преборила със страха от мен.

Не беше съвсем вярно, но не й се спореше на тази тема. Вместо това се извини:

— Съжалявам, че те отвличам от някакъв… специален случай. Няма да те задържам много днес.

— Да ме задържаш? — намръщи се моментално той. — Играеш ли си с мен или какво?

Свъсената му физиономия толкова я уплаши, че започна да заеква:

— Не… естествено, аз… изпитвам любопитство. И ще се радвам да разбера как успявам да те извикам.

— Вече знаеш как — изръмжа той. — Държиш меча ми в ръка. Ясно ти е, че това ти дава власт да ме викаш.

При тези думи очите му се приковаха върху старинното оръжие. Собственическото й чувство сякаш избухна, тя пусна меча и бързо затвори кутията, след като изрече:

— Това разбрах, но… всеки път изискваш от мен да те върна. Какви ще са последствията, ако не го направя?

Изражението му показа, че въпросът й съвсем не му хареса но не отказа да й отговори:

— Призоваваш ме чрез моя меч, лейди, така че само ти притежаваш силата да ме отпратиш. Имам право да избера — дали да си тръгна, или да остана — но не и да изчезна, ако ти не ми наредиш.

— С други думи, изборът е твой, ако искам да те отпратя, но е мой, ако не искам?

Удостои я с рязко и ядно кимване. Не му се нравеше, че е под нейна власт, както и на нея не й харесваше, че е безпомощна, ако той реши да не й се подчини. При условие, че не я заблуждаваше.

Розалин предположи, че ще разбере каква е истината в случай, че му хрумне да поседи или да си замине без нейна заповед. Междувременно беше по-добре да го разпита, а не бе изключено последното да отнеме часове, даже дни.

С това наум, тя предложи:

— Защо не седнеш?

Между двата прозореца имаше удобен стол, друг такъв стоеше зад писалището й. Но той се приближи до леглото и седна върху него, точно до кутията с меча. Тя незабавно я грабна и я пъхна под леглото, по-далеч от него. Това предизвика свиване на устните му, което можеше да се приеме за усмивка. Но тя не би заложила кариерата си срещу подобно твърдение.

Беше приседнал странично на леглото, с лице към нея. Погледът му бързо се плъзна по тялото й — от свободно падащата блуза без ръкави до провисналите бермуди, които изобщо не си подхождаха — което при нея бе принципно положение. Когато си беше в къщи, тя оставаше косата си свободна, но току-що се бе върнала от гарата и косата й бе вдигната и прибрана в стегнат кок — строго официална прическа за пред хората. Разбира се, носеше и очилата си.

За секунда Розалин предположи, че той навярно се опитва да открие зад този й образ жената, увита единствено в хавлия, със спусната кестенява коса. Но лицето на Торн Бладдринкър не издаваше какво става в главата му за разлика от нейното. Присъствието му силно я объркваше. Той беше наистина едър мъж, по-точно едър дух. И тялото му във всяка своя част изглеждаше силно, масивно… опасно. Но ако бе безплътен, нищо не я застрашаваше. Това хрумване я подтикна да зададе глупавия въпрос:

— Как се чувстваш като призрак?

Той веднага се разсмя:

— Аз съм от плът и кръв като теб, лейди.

За миг изненадата й се смени с гняв: