Читать «Луна и грош» онлайн - страница 7

Но всичко това е само между другото.

Бях много млад, когато написах първата си книга. За мой късмет тя направи впечатление и най-различни хора поискаха да се запознаят с мен.

Не без тъга бродя днес из спомените си за лондонския литературен свят — когато свенлив, но нетърпелив бях въведен в него. Отдавна вече съм го напуснал и ако романите, които описват днешните му особености, са верни, то доста неща в него са се променили. Други са местата за срещи. Челси и Блумсбъри са заменили Хампстед, Нотинг Хил Гейт и Хай Стрийт, Кенсингтън. Сред нас тогава беше чест да си под четиридесет години, а сега е немислимо да си на повече от двадесет и пет. Мисля си още, че в онези дни ние бяхме малко свенливи в чувствата си и страхът от насмешки въздържаше по-склонните към превзетост. Не вярвам онази аристократична бохемия от моето време да е била кой знае колко целомъдрена, но не си спомням и да е имало такава груба разпасаност, каквато цари днес. За нас не бе лицемерие да скриваме лудориите си зад завесата от благоприлично мълчание. Нито беше задължително да наричаме нещата с по-вулгарните им имена. Жената още не бе получила дължимото си.

Живеех близо до гара Виктория, спомням си дългите пътувания с автобус до гостоприемните домове на литераторите. Плах и боязлив, аз дълго крачех нагоре-надолу по улицата, докато най-сетне събера смелост да натисна звънеца; и тогава, трескав от страх, бях въвеждан в задушна, пълна с хора стая. Представяха ме на знаменитост след знаменитост и ласкавите думи, които чувах за моята книга, ме караха да изпитвам крайна неловкост. Чувствувах, че от мен се очаква да кажа нещо умно, ала нищо не можех да измисля поне докато приемът не свършеше. Мъчех се да скрия притеснението си, като подавах наляво и надясно чаши чай и доста неугледни сандвичи с хляб и масло. Не исках никой да ме забелязва, за да мога спокойно да наблюдавам тези прочути личности и да слушам умната им реч.

Останал ми е оттогава спомен за едни грамадни, наперени жени с големи носове и хищни погледи, които бяха облекли сякаш не дрехи, а доспехи, и други, по-дребнички, подобни на мишки стари моми с тихи гласчета и проницателни очички. Не преставах да се удивлявам всеки път как те ядат намазания с масло хляб, без да свалят ръкавиците си, и се възхищавах на безгрижието, с което изтриваха пръстите си о стола, когато мислеха, че никой не ги вижда. Мебелите сигурно са се повреждали, но предполагам, че домакинята си е отмъщавала върху мебелите на приятелките си, когато на свой ред ги е посещавала. Някои от тях се обличаха модно и казваха, че никак не могат да разберат защо от това, че си написал роман, следвало да бъдеш старомоден. Ако имаш стройна фигура, би могъл да я подчертаеш, а никой издател няма да върне „писанието“ ти, ако обуеш елегантни обувки. Но други намираха това за повърхностно и предпочитаха дрехи от ръчно тъкани платове и примитивни украшения. Мъжете рядко имаха ексцентричен външен вид. Те се опитваха колкото може по-малко да приличат на писатели. Искаха да ги взимат за обикновени хора и чудесно минаваха за старши чиновници от някоя фирма в Сити⁹.