Читать «Луна и грош» онлайн - страница 8

Винаги изглеждаха малко уморени. Дотогава не бях познавал писатели и те ми се виждаха много странни, но едва ли изобщо съм ги възприемал като истински.

Спомням си, че разговорите им ми се струваха блестящи и слушах с изумление хапливия хумор, с който можеха да разкъсат на парчета някой свой събрат по перо само миг след като видеха гърба му. Хората на изкуството имат това предимство пред останалия свят, че могат да се присмеят не само над външния вид и характера на приятелите си, но и над техните произведения. Аз губех надежда, че ще мога някога да се изразявам точно и гладко като тях. В онези дни умението да се води разговор се овладяваше като изкуство; един находчив отговор се ценеше повече от всяко заплетено дълбокомислие, а епиграмата още не се бе превърнала в механично средство, е което посредствените да постигнат нещо като остроумие, и придаваше живост на изисканите салонни разговори. Вече признах, че нищо не мога да си спомня от онези искрящи духовитости. Но мисля, че разговорът най-много потръгваше, когато започнехме да разискваме разни подробности около продажбата на книги — другата страна на изкуството, с което се занимавахме. След като обсъдехме достойнствата на най-новата книга, естествено бе да се запитаме колко екземпляра са продадени, какъв аванс е получил авторът и колко се очаква да спечели накрая. После говорехме за този или онзи издател, сравнявайки щедростта на едного със скъперничеството на другиго, спорехме дали е по-добре да отидеш при някой, който плаща добре авторските права, или при друг, който по-добре ще лансира книгата, каквото и да му струва това. Някои издатели рекламираха зле, други по-добре. Някои имаха усет за съвременното, други бяха старомодни. Говорехме за литературните агенти и какви предложения бяха ни издействували; за редакторите на вестници и за това, какви статии им харесват, колко плащат на хиляда думи, веднага ли го правят, или се бавят. Всичко това за мен бе много романтично. То ми даваше вътрешното усещане, че съм член на някакво мистично братство.

IV

По онова време от всички най-мила към мен беше Роуз Уотърфорд. Тя съчетаваше в себе си мъжки интелект и женско своенравие и пишеше оригинални и объркващи романи. Тъкмо в нейния дом един ден срещнах съпругата на Чарлс Стрикланд. Мис Уотърфорд беше поканила гости на чай и малката и гостна беше по-пълна от друг път. Всички говореха, а аз седях мълчаливо и се чувствувах неловко; бях прекалено срамежлив, за да се намеся в разговора на някоя от групите, всяка от които бе погълната от своята тема. Мис Уотърфорд умееше да се грижи за гостите си и като видя затруднението ми, дойде при мен.

— Искам да се запознаете с мисис Стрикланд. Тя е в луд възторг от вашата книга.

— С какво се занимава? — попитах аз. Съзнавах невежеството си, но ако се окажеше, че мисис Стрикланд е някоя известна писателка, предпочитах да го зная, преди да говоря с нея.

Роуз Уотърфорд скромно сведе поглед, за да придаде по-силно въздействие на отговора си.