Читать «Луна и грош» онлайн - страница 5

II

След като толкова много е писано за Чарлс Стрикланд, може би изглежда ненужно аз да добавя още. Паметникът на художника е неговото дело. Вярно е, че го познавах по-отблизо в сравнение с мнозина други; за пръв път се срещнах с него преди още да бе станал художник, а после нерядко го виждах през трудните години, които той прекара в Париж. Но мисля, че не бих записал спомените си, ако ветровете на войната не ме бяха отвели на Таити. Както е добре известно, там той прекара последните години от живота си и там аз попаднах на хора, които са му били много близки. Мисля, че мога да хвърля светлина точно върху този период от неговия трагичен живот, който остава най-неясен. Ако онези, която вярват във величието на Стрикланд, са прави, то един разказ от човек, който го е познавал лично, едва ли ще бъде излишен. Какво ли не бихме дали за спомените на някой, който е бил тъй близък с Ел Греко, както аз бях със Стрикланд!

Но аз не се оправдавам с подобни доводи. Не си спомням кой препоръчваше на хората за благото на душите си да правят всеки ден по две неща, които мразят; той е бил мъдър човек и аз неизменно следвам неговата рецепта — всеки деи ставам от сън и вечерта отново си лягам. В моя нрав обаче има нещо аскетично и ежеседмично аз бичувам плътта си с едно още по-сурово мъчение. Никога не оставям непрочетена литературната притурка на „Таймс“. Изцелително някак ми действува да си давам сметка за огромния брой написани книги, за светлите надежди на авторите им, като ги видят публикувани, и за действителната съдба, която ги очаква. Какви са изгледите някоя от тях да си пробие път през множеството? А успешните книги все едно не се помнят повече от един сезон. Само бог знае колко болка е изтърпял авторът, през какви горчивини е преминал и колко е страдало сърцето му, за да предложи на случайния читател няколко часа приятен отдих или просто да му помогне да убие скуката по време на път. Съдейки от рецензиите, много от тези книги са написани добре и грижливо, обмисляни са дълго, а на някои с трепет е отдаден дори цял един живот. От всичко това си извличам такава поука: писателят трябва да търси награда само в удоволствието от своята работа, в освобождаването от бремето на обзелата го мисъл и безразличен към всичко друго, да не го е грижа нито за хвалбите или критиката, нито за провала или пък успеха.

Дойде войната и донесе със себе си нов начин на мислене. Младежта се обърна към богове, които ние, от по-старото поколение, не познавахме; вижда се вече посоката, в която ще тръгнат идващите след нас. Младите са буйни и съзнават силата си — без да чукат на вратата, те нахлуха и заеха нашите места. И въздухът заехтя от техните викове. Някои от възрастните подражават в лудориите на младежта, за да убедят сами себе си, че времето им още не е минало; викат заедно с най-гласовитите, но бойният вик глъхне в техните уста; те приличат на нещастните улични жени, които се опитват с молив, боя и пудра, с жалка веселост да си възвърнат илюзията за своята пролет. По-мъдрите продължават пътя си сдържано и гордо. В тяхната тънка усмивка обаче прозира снизходителна насмешка. Те си спомнят как някога с не по-малко презрение и шум също стъпкаха едно преситено поколение и знаят, че и днешните смели новатори някой ден ще отстъпят своето място. Никой няма последната дума. Когато Ниневия⁷ извиси величието си към небето, новото верую бе остаряло.