Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 4

Гледах това дете и все повече ме обземаше печална увереност, че след малко ще ме сервират полуопечен за радост на публиката — вече нямаше накъде да се отлага. Момченцето се препъна и сестричката му го задържа. Детето продължи смело да щъпурка напред. На другия край на трапа някой се наведе и го измъкна горе.

Идваше моят ред.

— Сигурно разбирате, че Полинезийското туристическо бюро не поема отговорност за вашата безопасност? — попита преводачът. — Може да получите изгаряне, дори да загинете. Тези хора могат да минат през огъня невредими, защото имат вяра.

Уверих го, че и аз имам вяра и се чудех на себе си — как беше възможно да съм такъв нагъл лъжец! Подписах формуляра, който той ми поднесе.

Докато се усетя, вече стоях на ръба на трапа с навити до коленете панталони. Обувките и чорапите ми, както шапката и портмонето, бяха на отсрещната страна върху една скамейка. Това беше моят финал, спортният трофей. Дали ако не успеех, щяха да хвърлят жребий за него? Или щяха да го пратят по кораба на близките ми?

Преводачът обясняваше:

— Тръгнете направо към центъра. Не бързайте, но и не се бавете излишно.

Главният жрец заговори, а наставникът ми го слушаше, после допълни:

— Той казва да не тичате, дори ако ви се подпалят ходилата. Може да се спънете и да паднете. Тогава е възможно да не се изправите изобщо. Иска да каже, че може и да загинете. А аз ще ви кажа, че това едва ли ще се случи, освен ако не вдъхнете нажежения въздух. Но сигурно ще бъдете ужасно обгорен. Така че не бързайте и се постарайте да не падате. Сега, виждате ли този плосък камък под вас? Това е първата ви стъпка. Que le bon Dieu vous garde!¹ Желая ви успех!

— Благодаря.

Хвърлих поглед през рамо към Всезнайкото, който се хилеше като някой вампир, ако тези изчадия изобщо са способни да се смеят. Махнах му с престорено безгрижие и пристъпих напред.

Бях направил вече три крачки, когато си дадох сметка, че не усещам нищо. После го усетих, но това беше просто страх. Глупав страх и желание да съм в този момент в Пеория. Даже във Филаделфия, но не и сам в тази нажежена пустош. Разстоянието до отсрещния край на трапа ми се виждаше колкото цял градски квартал, ако не и повече. Аз обаче продължавах да се тътря нататък с надеждата, че вцепенението няма да ме доведе до припадък, преди да съм стигнал ръба на ямата.

Почувствах, че се задушавам и открих, че съм сдържал дъха си. Поех дълбоко въздух и веднага съжалих. Над една такава обширна яма се стеле облак от метан и дим, от въглероден двуокис и въглероден окис, и от още нещо, което може да е дъхът на сатаната, но не и кислород. Побързах да издишам поетия въздух и с насълзени очи и пресъхнало гърло се опитах да преценя дали ще мога да стигна края на трапа, без да си поема дъх.

Бог да ми е на помощ! Не виждах края на ямата! Димът се издигаше нагоре и ми пречеше да отворя очи и да фокусирам погледа си. Затова продължих да пристъпвам слепешката напред, като в същото време се мъчех да си спомня словата, които човек произнася на смъртния си одър, за да му опростят греховете и да поеме пътя към към рая.