Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 200
Робърт Хайнлайн
— Но не твърдя, че не знам къде се намира.
— И можете ли да я доведете тук?
— Първо ми отговори. Ще приемеш ли да ми служиш като мой капелан, ако сделката включва и да се съберете двамата?
(Марга, Марга!)
— Не.
Сатаната се сопна грубо:
— Сержант, махни стражата. А ти, Александре, ела веднага с мен!
Стана от трона си и мина зад него, без повече да ме погледне. Наложи се да подтичвам, защото крачките му бяха великански. Видях входа на дълъг тъмен тунел. Затичах се с все сила, когато ми се стори, че сатаната се отдалечава — силуетът му се смаляваше бързо на фона на мъждукащата червена светлина.
И едва не се блъснах в гърба му. Оказа се, че той наистина променяше размерите си. Вече бяхме с почти еднакъв ръст. Спрях се запъхтян до него пред врата в края на тунела.
Сатаната докосна нещо и под тавана проблясна бяла лампа. Той отвори вратата и се обърна към мен.
— Влез, Алек.
Сърцето ми подскочи, задъхах се.
— Джери! Джери Фарнсуърт!
ХХVII
Защото голяма мъдрост — голямо страдание,
и който трупа познания, трупа тъга.
Па начена Йов и рече:
да се провали денят, в който се родих,
и нощта, в която рекоха: зачена се човек!
Пред очите ми притъмня, зави ми се свят, коленете ми омекнаха. Джери отсече рязко:
— Да ги нямаме такива!
Сграбчи ме през кръста, завлече ме вътре и трясна вратата. Не ме остави да падна, зае се да ме пляска по лицето и да ме разтърсва, докато си поех дъх. Чух гласа на Кейти:
— Да го сложим да легне.
Вече виждах ясно.
— Добре съм. Само малко се обърках за секунда.
Озърнах се. Бяхме в преддверието на къщата на семейство Фарнсуърт.
— Да, ама ти направо подбели очи. Нищо чудно при такъв шок. Влез в дневната.
— Добре. Здрасти, Кейти. Много се радвам да те видя пак!
— И аз.
Тя ме прегърна и целуна. Отново се убедих, че макар Марга да е всичко за мен, Кейти също е моят тип жена. Както и Пат. Как ми се искаше да запозная Марга с Пат!
Дневната ми се видя съвсем гола — нямаше мебели, прозорци, камина. Явно Джери забеляза погледа ми, защото каза:
— Кейти, ще пуснеш ли Ремингтън номер две? Аз ще се погрижа за пиенето.
— Ей сега, мили.
Докато те шетаха, в стаята нахлу Сибил, метна ръце през врата ми (и едва не ме събори — хлапето е много здраво) и ме целуна бързешком, а не съсредоточено и с чувство като Кейти.
— Господин Греъм! Бяхте страхотен! Гледах в захлас. И сцените със сестра Пат. Тя също смята, че сте върхът.
Лявата стена се превърна в панорамен прозорец с изглед към планините, в отсрещната вече имаше зидана от камъни камина с весел огън в нея, същата като предишния път. Таванът се спусна видимо, подът и мебелите бяха каквито ги помнех — „Ремингтън номер две“. Кейти се дръпна от пулта.
— Сибил, остави го на мира. Алек, стига си стърчал прав. Отдъхни си.
— Слушам и изпълнявам. — Седнах. — Ъ-ъ… това Тексас ли е? Или е адът?
— Въпрос на гледна точка — промърмори Джери.
— А има ли разлика? — добави Сибил.
— Трудно е да се каже — обади се и Кейти. — Алек, не си блъскай главата над това точно сега. И аз те гледах и съм съгласна с момичетата — бива си те. Гордея се с тебе.
