Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 166

и ме зовеш при себе си сега,

О, ида аз, Агнецо Божи!…“

И Светият дух ни осени…

Почувствах как изпълва душата ми и радостта от сливането с Исус озари сърцето ми. Изправих се и пристъпих на пътеката. Чак тогава си спомних, че Маргрете е с мен. Обърнах се към нея и видях нейното мило, много сериозно лице.

— Ела, любима — прошепнах и я поведох.

Заедно тръгнахме по пръстта и стърготините към Бог.

Вече имаше и други пред катедрата. Коленичих. Опрях дясната си ръка в преградата и отпуснах чело върху нея, а с лявата стисках дланта на Маргрете. Молих се на Исус да измие греховете от душите ни и да ни приеме в обятията си.

Един от помощниците на брат Барнаби се наведе към ухото ми.

— Как си, братко?

— Всичко е наред и с мен, и със съпругата ми — отвърнах щастливо. — Виж кой друг има нужда от напътствие.

— Благословен да си, братко — каза той и се спря да утеши една сестра, която се гърчеше на земята и мълвеше странни слова.

Отново склоних глава, но внезапно осъзнах какво ставаше наоколо — гръмко цвилеха уплашени коне, брезентът на палатката плющеше, коловете се разтърсваха. Тъкмо вдигнах поглед и платнището се разцепи, след миг вятърът го отнесе. Земята тръпнеше, небето притъмня.

Тръбният зов разтърси костите ми, нечуван до този ден вик проехтя, радостен и ликуващ. Помогнах на Маргрете да се изправи.

— Часът настъпи, мила!

И се понесохме нагоре.

Въртяхме се презглава, подхвърляни от завихрения въздух — същинско канзаско торнадо. Бурята ме откъсна от Марга, опитах се да я достигна, но не успях. Не можете да се борите с торнадо. Оставяте се да ви отвее накъдето му хрумне. Но аз знаех, че тя е спасена.

Въздушният поток ме задържа дълъг миг на петдесетина метра над земята. Конете бяха разбили оградата и препускаха бясно, долу се щураха хора, които не бяха поети от стихията. Вятърът ме завъртя отново и видях гробището.

Гробовете се отваряха.

ХХII

„При общото ликуване на утринните звезди,

когато всички Божии синове

възклицаваха от радост.“

Йов 38:7

Вятърът ме завъртя и повече не зърнах гробовете. Когато отново се обърнах с лицето надолу, земята вече не се виждаше, имаше само кълбящи се облаци, грейнали сияйно отвътре в кехлибарено, светлосиньо и зеленикаво-златисто. Все така търсех с поглед Маргрете, но вихрушката доближаваше малцина до мен за миг и моята любима не беше сред тях. Не се тревожех, Господ щеше да се погрижи за нея. Временното й отсъствие не можеше да ме смути. Заедно преодоляхме единственото важно препятствие в живота.

Замислих се точно за това. На косъм бяхме! Ами ако на онази дърта кранта й бе паднала подкова, за да стигнем до мястото час по-късно? Отговорът е: никога нямаше да успеем. Зовът щеше да прозвучи, докато сме още на път, без никой от двамата да е пречистил душата си. И вместо да се възнесем, щяхме да дочакаме Съдния ден затънали в грях, за да бъдем запратени право в ада.

Вярвам ли в предопределението?

Чудесен въпрос. Сега да се заемем с онези, на които все пак имам отговор. Не бях в състояние да измеря времето, през което се носех в онези облаци. Случваше се да зърна и други хора, но никой не беше достатъчно наблизо, за да си поприказваме. Чудех се кога ли ще видя Исус — нали Той е обещал, че ще ни посрещне в небесата?