Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 13

— Да, чудесно. А колко е часът сега?

(Да му се не види, часовникът ми изчезна, където се изпари и моторният кораб „Конге Кнут“. Не го бях взел, когато слязох на брега.)

— Почти шест часа. — Тя се подвоуми. — Първо ще ти приготвя дрехите, нямаш много време.

— Мило момиче! Това е съвсем извън задълженията ти.

— Но пък е удоволствие за мен. — Тя издърпа чекмедже на гардероба, извади официална риза и я остави върху моето (или на Греъм?) легло. — Знаеш защо.

С бързата вещина на човек, който знае мястото на всяка дреболия, тя отвори малко чекмедже — аз още не бях ровил там — и взе от кожена кутийка часовник, пръстен, копчета за сменяема яка на риза, които веднага пъхна по местата им, нареди на възглавницата чисто бельо и чифт черни копринени чорапи, постави до стола черни обувки (с грижливо пъхната обувалка в едната). Пак извади сакото от гардероба и го окачи на вратичката заедно с тъмночервен пояс. Огледа плодовете на старанията си, добави твърдата яка за ризата, черна папийонка и нова кърпичка за предното джобче на сакото. Пак огледа, нареди ключа за каютата и портфейла до часовника и пръстена, накрая кимна доволно.

— Сега ще тичам да не пропусна вечерята. Ще се върна да ти вържа папийонката.

И изчезна мигновено. Не я видях да тича, но наистина се движеше учудващо бързо.

Признах си, че Маргрете беше права. Ако не бе приготвила всичко, докога ли щях да се чудя кое къде е и как да се оправя? Дори само ризата стигаше да ме обезсърчи напълно — видях, че е от онези, които навличаш презглава, а после я закопчаваш отзад. Досега не бях обличал такава.

Слава на небесата, Греъм поне използваше съвсем обикновен бръснач. До шест и четвърт махнах вече наболата си брада, минах под душа (крайно необходимо беше) и махнах вонята на дим от косата си.

Обувките му паснаха удобно на моите крака, сякаш аз ги бях подносил след изваждането им от кутията. Панталонът малко ме стягаше в кръста — един датски кораб не е най-подходящото място да спазваш диета, а аз пътувах две седмици с другия „Конге Кнут“. Още се борех с проклетата риза, когато Маргрете отвори с нейния ключ.

Веднага ме доближи и каза:

— Стой мирно!

За секунди се справи с копчетата, които не можех да достигна. После закопча ужасната натруфена яка и взе папийонката.

— Обърни се, моля те.

Винаги съм смятал, че в правилното връзване на папийонка има някаква магия. Явно това момиче знаеше подходящото заклинание.

Помогна ми да наглася пояса и да облека сакото, прецени ме с поглед и обяви:

— Така е добре. Много се гордея с тебе. На вечеря момичетата изобщо не говориха за друго. Жалко, че не бях там да те видя. Ти си извънредно смел мъж.

— Не смел, а глупав. Отворих си устата в момент, когато трябваше да си прехапя езика.

— Не, смел си. Сега ще вървя, че оставих Кристина да ми пази черешовия сладкиш. Ако се позабавя още малко, някой непременно ще го излапа.

— Добре, бягай. Безкрайно съм ти благодарен! Побързай да спасиш онзи сладкиш.

— Няма ли да ми се отблагодариш истински?

— А… каква да бъде отплатата?

— Не ме дразни!

Доближи ме с още една стъпка и вдигна лице към мене. Не съм кой знае какъв познавач на момичетата (а и кой ли може да се похвали с това?), но е невъзможно да разбереш погрешно някои безмълвни знаци. Прихванах Маргрете за раменете, целунах я и по двете бузи, почаках колкото да се уверя, че не е изненадана или недоволна, и добавих още една целувка където трябваше. Устните й бяха сочни и топли.