Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 15
Робърт Хайнлайн
III
Виното е присмехулко, сикерът — размирник.
Не обвинявам за нищо капитан Хансен. Бях чувал, че за скандинавците етиловият спирт е постоянна необходимост във вените им, за да не замръзват през своите дълги и сурови зими. Затова не могат да разберат поведението на човек, който не издържа на силни напитки. Пък и никой не ми сипваше в устата насила. Сам го направих.
Нашата църква не се придържа към схващането, че плътта е слаба и затова е човешко да се греши, а прегрешението трябва да се опрощава лесно. Да, има и прошка, но едва след като изстрадаш пречистването. Грешникът трябва да се мъчи.
Е, вече научих нещичко за тези страдания. Знам и че се наричат махмурлук.
Поне така казваше моят вуйчо пияница. Ед твърдеше, че човек не може да упорства докрай във въздържанието си, ако преди това не е бил крайно невъздържан… иначе щом изкушението се изпречи пред него, той няма да му устои.
Може би моят случай доказваше правотата му. Вкъщи смятаха, че вуйчо Ед влияе лошо на околните и ако не беше брат на мама, татко изобщо не би го изтърпял в нашия дом. Но и тъй никой не го поощряваше да се заседява и да ни гостува прекалено често.
Още преди да се настаня до масата, капитанът вече ми поднасяше пълна чаша аквавит. Вярно, чашката съвсем не беше голяма — и точно тази заблуда таеше най-голямата опасност.
В другата си ръка той държеше същата чаша. Взря се в очите ми и изрече:
— За нашия герой! Скол!
Отметна глава назад и изля със замах течността в гърлото си.
„Скол!“ отекна из цялата зала и май всички си изпиха чашите, подражавайки на капитана.
И аз последвах примера му. Бих могъл да се оправдая, че като почетен гост имах някои задължения — „Когато си в Рим, дръж се като римлянин“ и така нататък. Но истината е, че не ми достигна сила на волята да откажа. Казах си: „Една чашка няма да ми навреди толкова“ и я изгълтах.
Не се случи нищо лошо. Направо се плъзна към стомаха ми. Една-единствена приятно ледена глътка, оставила след себе си дъх на някаква подправка. Дори не знаех какво пия и се усъмних дали изобщо е алкохол.
Седнахме, някой сложи чиния с предястия пред мен и сервитьорът на капитана ми наля още една чаша. Аз се наканих да обърна внимание на храната — бяха вкусни датски хапки и рибни деликатеси, но някой сложи длан на рамото ми.
Вдигнах поглед. Стария пътешественик…
А с него Всезнайкото и Скептика.
Имената им не бяха същите. Който (или каквото) и да си играеше с живота ми, поне не се увличаше чак дотам. Например Джерълд Фортескю сега беше Джереми Форсайт. Въпреки дребните разлики лесно познах всекиго от тях, пък и имената бяха достатъчно сходни, за да разбера, че този някой — или нещо — продължава с шегичките си.
(А защо ли новата ми фамилия изобщо не приличаше на Хергеншаймър? В моята поне има звучност, някакъв оттенък на величавост. Греъм е толкова обикновено…)
— Алек — подхвана господин Форсайт, — подценихме ви. Дънкан, Пит и аз охотно признаваме това. Ето ги трите хиляди, които ви дължим от облога, а ето и… — той измъкна дясната си ръка иззад гърба, — …и най-добрата марка шампанско на кораба като знак за нашата почит.
