Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 12

Тоест, що за свят е този, където „президентът“ на Германия пристига на посещение в Лондон? В моя свят кайзер Вилхелм Четвърти властваше над Германската империя. „Президент“ на Германия ми звучеше точно толкова глупаво, колкото и „крал“ на Америка.

Може и да е приятен свят, но не е онзи, в който аз съм се родил. Поне ако съдех по чудноватите новини.

Тъкмо се канех да оставя вестниците на Греъм в бюрото, когато забелязах бележката в последния брой — за днешната вечеря се изискваше „официално“ облекло.

Не се учудих. И на „Конге Кнут“ в другото му превъплъщение като моторен кораб царяха твърде строги нрави. Щом корабът излезеше в открито море, от мъжете се очакваше да извадят черните папийонки от гардероба. Който пък упорстваше да не носи такава, скоро получаваше недвусмислени намеци, че е по-добре да се храни в каютата си.

Аз нямам смокинг. Нашата църква не поощрява проявите на суетата. Правех компромис — носех тъмносин костюм от шевиот на вечеря, с бяла риза и предварително вързана черна папийонка на ластик. Никой не ми направи забележка. И без това не ми обръщаха прекалено внимание, защото се бях качил на борда чак в Папеете.

Реших да проверя дали господин Греъм разполага с тъмен костюм. И с черна папийонка.

Узнах, че Греъм притежаваше много повече дрехи от мен. Облякох едно от неговите спортни сака и ми беше съвсем по мярка. А панталона? Поне на дължина изглеждаше подходящ. Не бях много сигурен как ще ми в талията, а ме смущаваше идеята да пробвам някой панталон и Греъм да ме завари така. Какво да му кажа? Здрасти, просто те чаках и реших да убия малко време, като се пъхам в дрехите ти. Не е особено убедително.

Той имаше не един, а цели два смокинга — единият в обичайното черно, другият в тъмночервено. Дори не бях чувал за подобна превзетост.

Само че не намерих папийонка на ластик.

Той имаше няколко и все черни. Аз обаче тъй и не се бях научил как да ги връзвам.

Поех дълбоко дъх и се замислих.

Някой почука на вратата. Е, не изскочих от кожата си, но почти успях.

— Кой е?

(Честно, господин Греъм, точно вас чаках!)

— Камериерката, сър.

— О, влезте, влезте!

Чух как опита да отвори със своя ключ и припряно дръпнах резето.

— Извинявайте, съвсем бях забравил. Моля ви, влезте.

Маргрете май беше на възрастта на Астрид. Имаше малко момичешки вид и беше още по-хубава, с лененоруса коса и лунички около нослето. Говореше английски като по учебник, с много приятен за ухото лек акцент. Носеше късо бяло сако на закачалка.

— Вечерния ви костюм, сър. Карл каза, че другият ще бъде готов утре.

— Благодаря, Маргрете! Съвсем бях забравил за него.

— И аз това очаквах. Затова се върнах малко по-рано, преди да затворят пералнята. Доволна съм, че го направих, защото е твърде горещо да се носи черно.

— Не биваше да си разваляш разходката. Глезиш ме.

— Харесва ми се да се грижа добре за нашите гости. Знаеш това. — Тя окачи сакото в гардероба и понечи да излезе. — Ще дойда навреме да ти вържа папийонката. В шест и половина, както обикновено?