Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 106

— Сигурно си прав, миличък.

— На ъгъла точно пред нас има банка. Вместо да се опитваме да плащаме с тях, по-добре да вляза и направо да попитам дали струват нещо.

— В това едва ли има нещо лошо, как мислиш?

— Не би трябвало. Само че нашият приятел Локи може да е скрил някой нов фокус в ръкава си. Хъм… все пак трябва да разберем. Виж какво, вземи всички пари, аз ще запазя само една банкнота. Ако ме арестуват, ще се правиш, че не ме познаваш.

— Не!

— Какво значи „Не“? Какъв смисъл има и двамата да идем зад решетките?

Тя обаче се беше заинатила и мълчеше. Как да спориш с жена, която не иска да говори? Въздъхнах:

— Е, добре, скъпа, единственият друг вариант, който ми идва на ум, е да си потърся друго място като мияч. Може би брат Макнаб ще ни позволи да преспим тази нощ в мисията.

— И аз ще си потърся работа. Мога да мия чинии. Или да готвя. Или каквото и да е друго.

— Ще видим. Влез с мен, Марго. Ще идем в затвора заедно. Но ми се струва, че може да се измисли нещо, без да стигаме дотам.

Извадих една банкнота, намачках я хубаво и откъснах единия й ъгъл. Влязохме в банката заедно, като аз държах парите в ръка, сякаш току-що ги бях вдигнал от земята. Не тръгнах към гишето на касата, а се насочих към парапета, зад който се намират бюрата на банковите служители.

Облегнах се на парапета и се обърнах към мъжа, който седеше най-близо до него. Табелата на бюрото му показваше, че е помощник-управител.

— Извинете, сър. Мога ли да ви попитам нещо?

Той изглеждаше раздразнен, но отговорът му не го показа.

— Ще се опитам да ви отговоря. Кажете, какво има?

— Това истински пари ли са? Може би са за театъра или нещо такова?

Той хвърли поглед към банкнотата, после се вгледа по-внимателно.

— Интересно. Откъде я взехте?

— Съпругата ми я намери на тротоара. Пари ли са?

— Разбира се, че не са пари. Къде се е чуло и видяло двадесетдоларова банкнота? Сигурно е театрална. Или за някаква рекламна кампания.

— Значи нищо не струва?

— Струва хартията, на която е напечатана, нищо повече. Струва ми се, че това едва ли може да се нарече фалшификация, тъй като дори не е правен опит да изглежда като истински пари. Все пак инспекторите по ценните книжа вероятно ще искат да я видят.

— Добре. Вие ще се погрижите, нали?

— Да. Но инспекторите ще искат да говорят с вас, сигурен съм. Оставете ми името и адреса си. И на съпругата си, разбира се, тъй като тя е намерила банкнотата.

— О’кей. Ще ви помоля за разписка.

Дадох имената „господин и госпожа Александър Хергеншаймър“ и адреса на „Ронс Грил“, но без да споменавам името му, след което тържествено си прибрах разписката.

След като се озовахме веднъж отвън на тротоара, аз обобщих:

— Е, какво пък, не сме по-зле, отколкото мислехме. Време е вече да потърся някъде мръсни чинии.

— Алек…

— Да, обич моя?

— Нали отивахме в Канзас?

— Отивахме. Само че нашите пари за автобус не струват колкото хартията, на която са напечатани. Ще трябва да изкарам още малко. Мога да го направя. Щом успях веднъж, ще мога и втори път.

— Алек, хайде да тръгнем за Канзас още сега!