Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 105
Робърт Хайнлайн
— Не ги виждам. Къде отидоха?
— Като че ли изчезнаха, досадниците.
Някъде край лакътя ми прозвуча мъжки глас:
— Какво ще обичате? Бира или вино? За по-силни напитки нямаме разрешително.
Озърнах се и видях застаналия до нас келнер.
— Къде е Тами?
— Каква Тами?
Поех дълбоко дъх и се опитах да забавя лудото биене на сърцето си.
— Извинявай, братле, не трябваше да влизам тук. Току-що установих, че съм си забравил портфейла у дома. — Изправих се. — Хайде, скъпа.
Притихнала и с широко отворени очи, Маргрете тръгна пред мене. Когато излязохме навън, аз се огледах. Нищо не се беше променило. Напълно прилично място, като всички закусвални, в които се продава бира. Само дето не беше нашата весела сладкарничка.
Нито пък нашият свят.
ХV
Не се хвали с утрешния ден, защото не знаеш
какво ще роди тоя ден.
Навън аз, без да се замислям, се запътих към мисията на Армията на спасението. Маргрете мълчеше и ме държеше здраво под ръка. Би трябвало да съм уплашен, но вместо това аз кипях от гняв и си мърморех през зъби:
— Дяволите да ги вземат! Господ да ги убие!
— Кого да убие Господ, Алек?
— Не знам. Това е най-лошото. Онези, които ни разиграват по този начин. Може би твоя приятел Локи.
— Локи ми е толкова приятел, колкото сатаната на тебе. Страх ме е и ме побиват тръпки, като си помисля какво прави Локи с нашия свят.
— Не ме е страх, но съм бесен. Локи, сатаната или който и да е там, това последното вече ми идва прекалено много. В него няма никакъв смисъл. Какво им пречеше да почакат половин час? Тази сметанова мелба на практика вече ни беше под носа, а те ни я отмъкнаха! Това не е справедливо, Марго, не е честно! Това е неподправена, откровена жестокост. И с нищо неоправдана. То е все едно да късаш крилата на мухите. Презирам ги, които и да са те.
Вместо да се впусне и тя в безсмислените приказки за неща, които не зависеха от нас, Маргрете попита:
— Къде отиваме, скъпи?
— А? Какво? — Аз се заковах на място. — Ами, в мисията, струва ми се.
— Това ли е пътят?
— Как, разби… — Млъкнах и се огледах наоколо. — Не знам.
Бях крачил автоматично, заслепен от гнева. В този миг си дадох сметка, че не мога да съм сигурен в никой от ориентирите си.
— Струва ми се, че се заблудихме.
— А аз съм сигурна.
Трябваше ни още половин час, за да намерим правилната посока. Околността ми беше бегло позната, но нищо не беше същото. Открих участъка, в който трябваше да се намира „Ронс Грил“, но ресторантът не беше там. В крайна сметка един полицай ни насочи към мисията… която сега беше в друга сграда. За моя изненада, там открихме брат Маккоу. Той обаче не ни позна, а името му сега беше Макнаб. Тръгнахме си с цялото достойнство, на което бяхме способни. Което ще рече, като попарени.
Поехме бавно по пътя, по който бяхме дошли — закъде да бързаме?
— Марго, пак сме на същото място, където бяхме преди три седмици. Само по един чифт нови обувки — това е всичко. Пълен джоб с пари, но не можем да ги похарчим, защото тук със сигурност ще изглеждат нелепи… достатъчно добри само да ни осигурят тиха почивка зад решетките, ако ми хрумне да ги използвам.
