Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 103

Те наричат това „прогрес“. А аз жадувам за комфорта и спокойствието на въздушния кораб от Трансатлантическата линия „Граф фон Цепелин“. Защото от тези страшилища няма къде да се скриете. По няколко пъти на ден някое от тях прелита с рев над мисията, при това съвсем ниско, защото се готви да кацне на летището северно от града. Шумът ме дразни и силно изнервя Маргрете.

И въпреки това, повечето от проявите на по-развита технология наистина са прогрес — по-добра канализация, по-добро осветление и в домовете, и по улиците, по-добри пътища и сгради, голямо разнообразие от уреди, които правят човешкия труд по-малко тягостен и по-продуктивен. Никога не съм бил от онези чудаци, проповядващи връщане към природата, които се надсмиват над инженерната мисъл. Имам повече ум от мнозинството хора, за да я уважавам. Повечето хора, които се отнасят с презрение към техниката, биха умрели от глад, ако техническата инфраструктура бъде унищожена.

Бяхме прекарали в Ногалес без малко три седмици, когато реших, че съм в състояние да осъществя един свой план, за който си мечтаех от почти пет месеца… и чието изпълнение подготвях още от пристигането ни в Ногалес (но трябваше да го отлагам, докато получа възможност да си го позволя.) Избрах за изпълнението му понеделника, тъй като тогава почивахме. Казах на Маргрете да си облече новите дрехи, защото смятам да заведа моето най-чудесно момиче да се позабавлява. Аз също се облякох — в единствения си костюм, новите обувки и чиста риза… бръснат, къпан, с чисти нокти и изобщо в изряден вид.

Денят беше чудесен, слънчев и не много горещ. И двамата бяхме весели. Първо, защото госпожа Оуенс беше написала на брат Маккоу, че ще остане още една седмица, ако могат да минат без нея, и второ, сега имахме достатъчно пари за автобуса до Уичита, Канзас, които точно ни стигаха — но писмото на мисис Оуенс означаваше, че ще можем да скътаме още четиристотин долара за храна по пътя и при пристигането си няма да сме пълни просяци.

Заведох Маргрете на едно място, което си бях набелязал още когато си търсех работа като мияч — чудесно малко заведение извън бедняшкия квартал, нещо като старомодна сладкарничка.

Спряхме отвън.

— Най-чудесно момиче, виждаш ли тази сладкарница? Спомняш ли си един наш разговор, докато плавахме из безбрежните тихоокеански простори върху плажен дюшек, без особена надежда да оживеем за дълго — или поне от моя страна?

— Как бих могла да го забравя, любими?

— Попитах те какво би си пожелала, ако можеше да си избереш каквото ти душа иска. Спомняш ли си какво ми отговори?

— Разбира се, че си спомням! Пожелах си сметанова мелба с горещ шоколад.

— Точно така! Днес е твоят нерожден ден, скъпа. На път си да получиш своята сметанова мелба.

— О, Алек!

— Недей да ревеш. Не понасям женски плач. Можеш да си поръчаш шоколадов малц. Или мелба с дървени стърготини. Всичко, което ти се прииска. Аз обаче проверих преди да те доведа, за да съм сигурен, че винаги имат мелба с шоколад.