Читать «Изгубеният храм» онлайн - страница 9

Револверът му се показа иззад делвата и лъч светлина се отрази в цевта. Само за миг, но това беше достатъчно за нервния десантчик. Оглушителният трясък на изстрелите изпълни помещението и дебели късове глина се посипаха от урната. Единият се стовари върху дясната ръка на Грант и преди да се усети, пръстите му се разтвориха и изпуснаха револвера. Той падна на пода и още един слой звуци се присъедини към какофонията, когато сътресението от удара задейства ударника.

Грант се хвърли зад делвата. Слава богу, минойците бяха строили така, че нещата да траят с векове. Куршумите бяха отчупили парчета от урната, но не успяха да я строшат. Междувременно револверният изстрел беше дал на германеца храна за размисъл. Той беше престанал да стреля. Може би очакваше неговия другар да се присъедини към него. Когато надникна, Грант видя чифт черни лъснати ботуши до вратата.

Сега знаеше къде се намира германецът, но не разполагаше с начин да го докопа. Револверът лежеше достатъчно близо, за да протегне ръка за него, но и толкова далече, че със сигурност щеше да умре, ако се опита да го достигне. В ботуша си имаше нож, но никога нямаше да успее да се доближи достатъчно, за да го използва. Тогава оставаше…

Грант погледна надолу към двете бухалки на колана. Сети се за горкия археолог и за ужаса, разкривил лицето му, когато Грант ги взе от мъртвия десантчик.

Съжалявам, старче, прошепна той. След това отви капачето в задния край на ръкохватката на гранатата, напипа шнурчето вътре и го дръпна рязко. Едно… две… Изправи се, изви тяло назад и запрати гранатата към далечния край на входа. Три… Тя се превъртя във въздуха. Четири… Хлопане, когато удари ръба на делвата до войника. След това се чу тупване, когато падна вътре. Пет…

Облак глинени късове обви германеца, когато урната се разпадна. Грант не се поколеба. Хвърли се в коридора, грабна револвера, претърколи се, застана на едно коляно и даде три бързи изстрела още преди да беше спрял. Двата изстрела след първия не бяха нужни, защото десантчикът се строполи сред купчината назъбени глинени отломки. Лицето му беше окървавено и мръсно, а от дупката под парашутистката значка на лявата му гръд се процеждаше кръв. Войникът не помръдна повече.

Грант погледна надолу към купчината глина и прах, в която не можеше да се разпознае големият артефакт, част от който някога беше. Археолозите ще има какво да сглобят, помисли си той.

Тогава чу изстрела.

Джон Пембертън беше изплашен. От Пащендейл1 не беше изпитвал такъв ужас, но тогава поне въпреки мъчителния страх, беше заобиколен от своите другари. Сега беше сам. Отнякъде наблизо, може би точно от другата страна на стената, чу яростна стрелба, настана тишина, после басова експлозия разтърси двореца до основи. Дали се бяха върнали бомбардировачите? Звукови вълни от взрива ехтяха в каменната шахта. Той не чу изстрелите, които го последваха, нито стъпките, които бързо се спускаха по стълбището.

Първият куршум улучи Пембертън в рамото и го завъртя толкова яростно, че вторият изобщо го пропусна. Третият мина между плещите му и изскочи през гърдите. Той падна напред, после се претърколи по гръб. Черна мъгла се спусна пред очите му. Неясно виждаше как от долния край на стълбището към него идва ръмжащо чудовище. В странните смесени сенки на залата му се стори, че от безръбата каска, която носеше, са израснали рога.