Читать «Изгубеният храм» онлайн
Том Харпър
Том Харпър
Изгубеният храм
Пролог
Легендата твърди, че това е първото място, където хората се летели. Подобно на изкуствени птици си слагали криле от пчелен восък и птичи пера, скачали от високия дворец и профучавали над проблясващото море. Издигали се високо, дори близо до слънцето, докато един, още момче, се приближил твърде много, крилата му се стопили и паднал. В мига, когато и последното перо се спуснало във водата, момчето се било плъзнало под вълните и оттам в мита. Сега отново имаше мъже в небесата. Вместо с пера те летяха с криле от коприна и тъканата сбруя, която ги държеше, нямаше да се разтопи на слънцето. Те самите се наричаха Fallschirmjäger — ловци от небето. Не падаха, а се спускаха към земята като гладни орли.
Пембертън ги видя от прозореца на своя кабинет. Когато бомбардировката спря, знаеше, че е загазил. През последната седмица самолетите бяха редовният терор: бученето на двигателите, след това воят на пикиращите щуки и люшкащата се от взривовете земя. Понякога бомбите падаха толкова близо до вилата, че артефактите трепереха в своите изложбени кутии и потракваха като чаени чашки върху чинийките, докато прислугата не ги премести долу в мазето. Сега бомбардировките бяха спрели. Знатните бежанци, които вгорчиха живота му, бяха заминали, цялата прислуга си беше тръгнала. Тази сутрин Пембертън ги изпрати по домовете им в техните села, при семействата им. Беше единственият тук. Вече беше време и той да си върви. Вдигна раницата си от закачалката за шапки в ъгъла и я обърна над писалището. Отвътре тромаво се търкулна сандвич на една седмица. Последва го наполовина пълен термос, фотоапарат, фенерче и джобно ножче, няколко смачкани обвивки от шоколад. Мъжът задържа фенерчето и ножчето, изхвърли всичко останало, като обаче преди това се погрижи да извади филма от фотоапарата. После, треперейки от бързане, отключи чекмеджето на бюрото и извади бележника. Прахът беше запълнил бръчките в меката кафява кожа, бе ги превърнал в паяжина, а златният монограм в ъгъла почти напълно се бе изтрил. Бележникът беше подарък от неговата жена, едва ли не последният, и му беше скъп, но не това го правеше толкова ценен. Нашествениците можеха да вземат всичко от вилата — находките и музейните предмети, дрехите и мебелите, докарани от Англия, дори любимата му библиотека, но не и това.
Нямаше какво друго да прави. Вдигна раницата и тръгна към вратата. Излезе на слънце, докато над него многоцветният балдахин от копринени облаци — бели, зелени и жълти, се носеше към земята.
Пембертън беше чакал, докато се увери, че първите парашути разцъфтяват в следобедното небе. Сега беше прекалено късно. Цялата долина пулсираше от ехото, будено от транспортните самолети „Юнкерс-52“, които ревяха над нея, и той вече чуваше бързото барабанене на пушечна стрелба иззад завоя, който водеше към пристанището на Ираклион. Германците сигурно се бяха спуснали южно от града, отрязвайки неговия път. С всяка изминаваща минута все повече и повече подкрепления скачаха от юнкерсите. Нямаше да може да се промъкне по избрания път. Затова тръгна на юг към хълмовете и нагоре в планините.
