Читать «Изгубеният храм» онлайн - страница 11

— Арх…

Пембертън замълча, защото блъвна кръв и започна да се задушава. Грант повдигна главата му и я облегна на своите гърди. Искаше да му каже да не говори, да запази силите си, но знаеше, че няма смисъл. Каквото и да искаше да каже старецът, нека го направи.

Ръцете му, внезапно придобили сила, се вкопчиха в яката на Грантовата риза. Очи без блясък се вторачиха в него.

— Арханес — прошепна той. — Къщата с кайсиевите дървета. Занеси й го.

Тогава ръцете омекнаха, очите се затвориха и Грант усети познатата кенефна воня на смъртта.

Той изнесе тялото на археолога навън и го положи в разкопаните основи на двореца, покривайки го с камъни, за да го предпази от лешояди. На един от камъните бе издълбан странен символ с три остриета, който напомняше на тризъбец, и той го използва за надгробен паметник. Взе каквото можа от мъртвите десантчици, презареди револвера и след това, също като героите от миналото, тръгна да търси битка.

1.

— Гняв. Първата дума, изписана някога в западната литература, залага основата на всичко, което следва.

Студентът вдигна глава от есето си, очевидно очаквайки някаква реакция. От другата страна светлосините очи гледаха спокойно над неговото рамо и изучаваха леденото петно, което замъгляваше прозореца. Въглищата съскаха и пукаха зад решетката на камината, но вероятността да се преборят със студа, обхванал цяла Англия от януари насам, не бе особено голяма. Още по-малко в изложените на течение средновековни помещения на Оксфордския университет, в чиито камъни неограничено се бяха просмукали студ и влага, трупани в продължение на петстотин години.

Студентът прочисти гърлото си и продължи.

— Всички герои в „Илиада“ са очертани чрез яростта. Някои от тях смятат, че могат да я управляват, други са пометени от нея. Най-вече умират заради нея, което обяснява защо тази история има такъв отзвук почти три хиляди години, след като Омир я написва. Както показва съвременната история, гневът и насилието продължават да са преобладаващите световни страсти. „Илиада“ не е разказ за миналото, а история на настоящето. Можем само да се надяваме, че подобно на Ахил най-накрая ще позволим на човечността да овладее нашия гняв и гордост и да изградим едно по-добро и справедливо бъдеще.

Настъпи пауза. В другия край на помещението, покрито с книжни лавици, Артър Рийд, професор по класическа филология, се мръщеше.

— Сбърках ли нещо?

Сините очи се откъснаха от заледения прозорец и се спряха върху студента.

— Поезия.

Студентът премигна.

— Моля?

— Това е поезия, а не история.

Младежът се навъси, но преглътна думите, които му бяха дошли на езика, и вместо това попита:

— Да продължавам ли?

Рийд седна на стола си и въздъхна. Войната беше променила всичко. През трийсетте години студентите бяха незрели младежи, ревностни да зарадват и лесни за плашене. Това ново поколение беше различно. Какво би могъл той, който беше прекарал войната зад писалището, да ги научи за героите? Леко почукване на вратата прекъсна часа. Показа се един от портиерите, поклони се, като старателно не обръщаше внимание на студентите.