Читать «Изгубеният храм» онлайн - страница 8

Все така приведен, той се промъкна надолу по източния склон на двореца. Беше имал достатъчно време, за да го изучава отгоре, но сега, когато беше долу сред руините, беше невъзможно да съвмести видяното от високото с хаоса около него. Това място беше мечтата на снайпериста — толкова много укрития на толкова различни равнища, че човек не знаеше накъде да гледа.

— Търпение — каза си той полугласно. То никога не е било неговата сила. Имаше обаче още двама германци, които дебнеха из този лабиринт, и ако сбърка, ще се окаже лесна плячка. По-добре да…

Парче камък от стената до него се откъсна от удара на куршума в нея. Не беше видял откъде дойде изстрелът. Инстинктивно сграбчи шмайзера с намерението да пусне дълъг откос. Цевта изплю два куршума, после стрелбата секна. Засечка. Смъкна оръжието от рамото си и го запрати настрана, докато се хвърляше надясно на земята, защото още няколко куршума профучаха над главата му. Копелето е над мен. Без да се изправя, той се претърколи в плиткия окоп, който някога е бил царски коридор. В края му видя тъмно помещение — мазе, вкопано в хълма. Ако успее да стигне дотам, поне щеше да има покрив над главата, който да го пази. Кръвта блъскаше в слепоочията му. Чуваше как германските войници бързат подире му. Зарязвайки предпазливостта, той се втурна през вратата точно когато друг откос го последва. Беше влязъл в дълго, тясно помещение с поредица ниши, отворени от едната страна подобно на отделенията в обор. Ниски стени ги отделяха и всяко от тях бе заето от голяма глинена урна, която беше по-висока от Грант. За миг си помисли дали да не пропълзи в някоя от тях, за да се скрие, но после отхвърли идеята.

Още изстрели се чуха пред вратата, а куршумите вдигнаха фонтанчета прах от сухия под. Той изтича до края на помещението, търсейки врата или поне дупка в стената, но нямаше. Вратата, през която влезе, беше единственият изход. Този мой късмет, помисли си мрачно, да налетя на единственото здраво помещение в цялата тази шибана руина. Последното отделение вдясно от него беше празно: той се хвърли вътре, когато първият преследвач нахлу през вратата.

За миг настъпи тишина, докато германецът изчакваше очите му да свикнат с мрака, и Грант пропълзя до стената. Опита се да надникне иззад нея, но извивката на голямата урна в съседната ниша препречваше зрителното му поле.

— Руди — чу той войникът да вика, — ела, пипнах го.

Не се чу отговор. Това беше добре. Още по-хубаво бе, че гласът прозвуча неуверено. Не знаеше къде е Грант и не му се искаше сам да го търси. Това беше много добре.

Тих като котка, Грант се прехвърли през ниската стена и се спусна в отделението от другата страна зад една от обемистите урни. Освободи с палец ударника на револвера и се наведе напред, усещайки глината грапава и студена под голата си ръка. Къде е германецът?