Читать «Изгубеният храм» онлайн - страница 6

Трополене от стъпки се разнесе от стълбището, което водеше нагоре. Преди Пембертън да успее да помръдне, те завиха и се спряха в края на площадката. Надолу към него гледаше германски десантчик. Той накуцваше леко, може би от скока, но автоматът в ръцете му не трепваше.

— И какво намираме тук? — Очите на младежа се ококориха, докато попиваха странната гледка. Беше очаквал друг, селянин или може би откъснал се войник, но не и този окалян, очилат английски археолог. — Ти какъв си? Англичанин? Войник? — Той насочи шмайзера срещу Пембертън. — Или шпионин?

Пембертън прегърна раницата и затвори очи. Всичко се оказа напразно и сега щеше да умре тук: още един скелет в лабиринта на Минотавъра. Без връзка той си помисли за всички гробове, които беше отворил през кариерата си, и се запита дали техните гневни обитатели не го очакваха, за да го накажат в задгробния живот. Но може би поне отново щеше да види Грейс.

Чу се изстрел, чието ехо прозвуча глухо в мрачния тунел. За своя изненада Пембертън нищо не усети. Може би войничето беше пропуснало или пък вече беше мъртъв. Изчака цяла вечност, както му се стори, войникът да си свърши работата. Когато нищо не се случи, отвори очи. На площадката германският войник лежеше по гръб, носовете на ботушите му сочеха нагоре, а подметките към Пембертън. От стълбите капеше кръв. Преди археологът да успее да осъзнае този неочакван обрат, една тъмна фигура профуча край него. Тя се изкачи по стълбището, взимайки три стъпала наведнъж, провери пулса на германеца и след това се върна. Не носеше униформа, но в ръката си държеше пистолет, а ботушът се издуваше от нещо, което подозрително приличаше на нож. Загорялото лице се мръщеше, очевидно притеснено.

Мъжът се вторачи надолу към Пембертън:

— Вие ли сте гръцкият крал?

Пембертън втренчи празен поглед нагоре към мъжа, който го спаси. Слънчевата светлина, която се спускаше в стълбищната шахта, падаше странично върху лицето му, очертавайки упорита уста, обветрена кожа и покарала брада, която подсказваше, че тази сутрин е станал набързо и не е имал време да се избръсне. Черните му очи проблясваха в сумрака.

Пембертън не можа да измисли нищо друго в отговор, освен:

— На грък ли ти приличам?

Мъжът вдигна рамене.

— Казаха ми, че може да е тук.

— Беше. — Пембертън се изправи с мъка, без да е съвсем сигурен как се забърка в този разговор. — Преспаха вкъщи. — Все още си спомняше шока, когато се върна във вилата и завари гръцкия монарх там: новозеландската охрана пазеше в градината, адютантите крещяха в радиото, което бяха сглобили в неговия кабинет, излишните придворни седяха на терасата и пушеха цигара след цигара, разигравайки безкрайни ръце белот. — Мисля, че го преместиха в Дания.