Читать «Изгубеният храм» онлайн - страница 5

Мъжете в двора се развикаха нетърпеливо. Техният сержант умираше и те настояваха да му осигурят лекарска помощ. След един последен поглед към долината войникът се върна. Раменете на Пембертън хлътнаха напред и той с облекчение прегърна раницата си.

Котето беше престанало да се мие и стоеше напълно неподвижно, като лекичко се поклащаше на късите си крачка. Една врана се спусна от въздуха и кацна на надупчения от куршуми труп, без да усеща присъствието на германците само на няколко метра или на младия хищник, свит в сенките. Опашката на котето потрепери, от отворената му уста се чу странно щракане. После се хвърли.

След това всичко стана твърде бързо, за да може Пембертън да види. Мъжът на покрива се обърна и изстреля поток от куршуми към отвореното помещение. Другарите му в двора виждаха още по-малко, но не бяха в настроение да си играят на предпазливост. Те започнаха да стрелят неистово и скоро въздухът се изпълни с буря от олово, бетон, камъни и мазилка. Нещо разкъса бузата на Пембертън, съвсем близо до окото му, но той почти не усети болка. Скочи на крака, все още стискайки раницата, и се хвърли през противоположната врата. В цялата суматоха не успя да види какво се е случило с котето.

Дворецът в Кносос вече не беше лабиринтът от легендата, но все още можеше да се изгубиш в него, ала Пембертън познаваше разположението по-добре от всеки друг на земята. Той нахлу през вратата, без да обръща внимание на виковете, които го сподириха, и се спусна от балкона в руините отдолу. Една цепнатина водеше в подземно помещение под това, откъдето беше дошъл, и после отново извеждаше навън под слънцето. От лявата му страна се простираше дълга поредица коридори, но той не им обърна внимание, а пое надясно. Тук не бяха разкопали много, тъй като се страхуваха да не разклатят основите на руините отгоре, но все пак бяха прокопали няколко пробни тунела под големия двор. Един от тях стигаше чак до другата му страна. Ако успееше да се добере дотам, може би нямаше да е трудно да се промъкне до източната порта, а после през дърветата към дъното на долината. Стъпки изтрополиха върху терасите над него и той се притисна към опорната стена. Ако сега някой от тях надникнеше отгоре, щеше да го види. Но никой не го направи. Ето там беше отворът в насипа, само на няколко метра разстояние. Той се втурна към него и се напъха вътре. Тунелът не беше много по-широк от него. На няколко пъти се блъскаше с рамо в старите подпорни греди, които държаха тавана. Всеки път тънък поток от парченца пръст се стичаше между пукнатините на дъските и се лепеше по влажните петна на ризата и се спускаше във врата му. Най-лошото беше, че нямаше достатъчно простор, за да погледне назад, дали някой е тръгнал подире му. Можеше единствено да продължава решително напред, бутайки пред себе си раницата към малкия квадрат светлина, който му помахваше от другия край на тунела.

Най-накрая стигна до него. С последно усилие избута раницата и тя падна на пода. Той се плъзна след нея. Сега се намираше в шахтата на голямото стълбище — най-добре запазената част от двореца. Това не се бе сторило достатъчно на Евънс, който я беше доукрасил с копия от фрески и изрисувани колони, така че изглеждаше почти така, както би трябвало да е изглеждала трийсет и три века по-рано. Вдясно от него едно стълбище водеше към двора, докато това от лявата му страна изчезваше към по-долните етажи. Само да можеше да се спусне по него…