Читать «Изгубеният храм» онлайн - страница 20

— Няма да сте първият човек, когото съм виждал да умира. Ключовете.

Каргил откачи карабината, с която връзката ключове беше закрепена към колана му, следван от неумолимото око на пистолета. После инженерът, не, чифутинът, поправи се Каргил, извади парче електрически кабел от войнишката мешка и завърза китките му за задната част на стола, а глезените за краката на масата. Каргил понасяше унижението в стоическо мълчание.

— Тези ключове може и да отключат килиите, но няма да те преведат през портата. Не можеш да излезеш просто така през главния вход, следван от твоите гангстерчета от Иргун.

— Ще намерим начин.

Думите още не бяха заглъхнали, когато мощна експлозия разтърси замъка чак до основите. Сигурно взривът беше наблизо, защото Каргил се залюля на стола, не можа да запази равновесие и падна с вик от болка заедно с него, докато краката му бяха още вързани за масата. През праха и пушека видя евреина да грабва ключовете от масата и да докосва козирката на кепето си за сбогуване.

— Шалом.

Сега крачките се чуваха още по-близо. В тях определено имаше някакъв ритъм. Приближаване, пауза, приближаване, пауза. При всяка пауза Грант чуваше викове и дрънчене на метал. Още един откос картечен огън отвън удави звуците за малко. Когато стрелбата спря, дръннаха ключове пред вратата. Грант се стегна в мрака. От вътрешната страна нямаше дръжка. Единственото, което можеше да направи, бе да се изчака ключът да се плъзне в ключалката, да се завърти, да изщрака…

— Рак как…

Вратата се отвори със замах, но скърцането на пантите беше удавено от радостния писък на Евфраим, който изкрещя в отговор, повтаряйки лозунга на Иргун:

— Рак как6. Слава богу, че дойдохте.

— Слави Бога, когато излезем оттук — измърмори Грант.

Когато излязоха, спасителят вече беше отминал към следващата килия, а коридорът гъмжеше от освободени затворници. В далечния му край до изхода двама войници от Иргун стояха край чувал и раздаваха пистолети.

— Като еврейски Дядо Коледа — подхвърли Грант.

— Кой е Дядо Коледа? — погледна го объркан Ефраим.

Пробиха си път надолу по коридора, минаха край двойката, на която бяха свършили пистолетите, и излязоха в основния двор на крепостта. Осемстотинте години бяха издигнали почвата с почти цял метър над първоначалните основи и пред фасадата на сградата беше изкопан окоп, който да осигури достъп. Сега той беше пълен с бившите затворници и техните освободители, въвлечени в яростна престрелка с английския гарнизон при пропуска край портата. В другия край на двора купчина димящи останки и дупка в стената свидетелстваха, че Иргун са взривили крепостната стена, за да влязат.

— Кой командва тук?

Трябваше да го извика в ухото на най-близкия войник — жилест млад мъж с карабина, която приличаше на тези от Първата световна война. Докато дърпаше назад затвора, за да вкара патрон в патронника отново и отново, той успя да покаже висока фигура с черна барета и шинел, застанала надолу по протежение на окопа. Грант запълзя натам.