Читать «Изгубеният храм» онлайн - страница 22

Картечарят горе едва ли беше чул Грант, но изглежда беше забелязал движението с крайчеца на очите си. За миг отпусна спусъка и се обърна да погледне.

— Какво си мислиш, че правиш? — излая Грант на своя най-добър казармен английски. — Накарай чифутите да се сплескат в земята.

Гласът и познатото офицерско кепе бяха достатъчни за картечаря. Той намести приклада на картечницата на рамото си и пусна поредния яростен откос. Това осигури на Грант времето, от което се нуждаеше. Той прекоси оръжейната платформа и с един добре прицелен ритник запрати картечаря на пода, сгънат надве от болки. Още два силни удара и безпомощният стрелец изгуби съзнание и се просна в цял ръст.

Грант свали колана му и завърза с него ръцете му зад гърба. След това се върна при картечницата, обърна я и пусна дълъг откос по посока на британските части. Усмихна се, когато видя, че това предизвика объркване сред тях. Някои от по-съобразителните отговориха на огъня му, а куршумите им откъртиха парчета камък от каменните зъбери, но повечето прелетяха доста встрани. Стрелбата при затворническия блок оредяваше, докато Иргун използваше объркването, за да измъкне хората си. Грант пусна един последен откос, след това вдигна картечницата от триногата й и като внимаваше да не докосва цевта, тръгна с тежки крачки към стената и пусна оръжието в сухия ров под кулата. Надяваше се, когато я намерят, него отдавна да го няма.

В окопа бяха останали само петима-шестима бойци. Неколцина лежаха мъртви в пясъка, но повечето бяха успели да избягат. Грант стигна до командира с черната барета.

— Точно навреме — изръмжа той и замълча, за да вкара нов пълнител в автомата си. — Трябва да стигнем до катера. — Обърна се надясно и подаде оръжието на боеца до него. — Дръж англичаните под огън, докато се прехвърлим през стената.

Ръцете на боеца провиснаха от тежестта, но решимостта на младото му лице беше несломима.

Очите на Грант се разшириха.

— Ефраим?

Момчето опря оръжието на бруствера и примижа, взирайки се с яростна съсредоточеност в мерника и мушката.

Грант се обърна към командира.

— Не можеш да го оставиш тук.

— Трябва някой да задържи британците, докато се измъкнем.

— Аз ще го направя — заяви Грант, без дори да се замисли.

Командирът вдигна рамене.

— Прави каквото искаш, англичанино. Ще те обесят, ако останеш.

— Ако си тръгна, ще обесят момчето.

Ефраим се ухили широко и белите му зъби проблеснаха.

— Не могат. Прекалено съм малък. Когато стана достатъчно голям, за да ме обесят, Израел вече ще е свободен.

— Моли се да си прав.

Грант погледна момчето, чорлавата му коса и ярките му очи излъчваха желание да нанесат удар по омразните колонизатори. Може би Грант е изглеждал като него на тези години, когато стъпи на кея в Порт Елизабет без нищо друго, освен един куфар. Част от него, младия мъж, който избяга в Южна Африка, искаше да остане с момчето и да изживее героичните му мечти. Но една друга, по-студенокръвна част знаеше какво трябва да прави.

Грант се наведе и разчорли косата на Ефраим.