Читать «Изгубеният храм» онлайн - страница 19

— Беше в камиона, както обеща. Готови сме.

— Добре, не оплесквайте нещата и гледайте да го измъкнете жив.

Отведоха Грант обратно в неговата килия, сводестото мазе на рицарската крепост, сега натъпкана с дървени нарове. В пълната тъмнина трябваше опипом да намери пътя до леглото си. Хвърли се на матрака, без да си направи труда да свали поне обувките.

Блесна кибритена клечка, осветявайки на съседния нар младо лице с небрежно разрошена черна коса и маслинена кожа. Момчето запали двете цигари, пъхнати в устата му, подаде едната на Грант и загаси клечката, преди да изгори пръстите му.

Грант прие с благодарност подаръка.

— Благодаря, Ефраим.

— Биха ли те?

Момчето не беше повече от петнайсет или шестнайсетгодишно, но гласът му прозвуча делово. А защо не, помисли си Грант. Ефраим беше в затвора по-дълго от него, вече почти три месеца, осъден, защото е замерял с камъни британски полицай в Хайфа.

— Не ме биха.

— Искаха ли да разберат къде могат да намерят Бегин?

— Не. — Грант се отпусна назад с ръце зад тила и издуха дима към тавана. — Не бяха обичайните горили. Някакъв агент от Лондон. Не се интересуваше от Иргун. Просто искаше да порови в една отдавнашна история.

— Каза ли му?

— Аз…

Дори през дебелата цял метър стена те почувстваха взрива. Наровете се залюляха, а от тавана се посипа прах. Грант се претърколи и скочи на пода, дърпайки момчето със себе си. Двамата приклекнаха в мрака. Чуха се изстрели — първо паникьосани и разбъркани, след това целенасочени и постоянни, когато картечниците „Брен“ заговориха.

— Приближават се. — Стиснал рамото на Ефраим, Грант го насочи през стаята, докато не почувства студения метал на вратата. Все още беше заключена. Той се притисна в стената и бутна момчето от другата страна. — Приготви се. Някой идва.

Лейтенант Каргил се върна в кабинета си и си наля голямо питие от бутилката, която държеше в писалището. Беше срещал много неприятни хора по време на войната и тук, в Палестина, но рядко беше попадал на такива, които излъчваха същата пресметната нелюбезност като днешния му безименен посетител.

На вратата се почука. Уиски плисна над ръба на чашата. Да не би посетителят да беше забравил нещо?

— Инженерът, лейтенанте. Дойдох да оправя генератора.

Каргил въздъхна от облекчение.

— Влезте.

Инженерът беше дребен човек с очила с телени рамки и униформа, която му седеше лошо, пък и сякаш беше преправяна от по-голям размер.

— Твърде късно за оправяне на развален генератор, нали? — Каргил се зае да попива разлятото уиски с носна кърпа. — Нямаше ли да ви бъде по-лесно, ако изчакате до съмване?

Инженерът вдигна рамене. Потеше се обилно.

— Заповед, лейтенанте. — Продължаваше да се приближава към Каргил, стиснал войнишка мешка в лявата ръка. — А сега, лейтенанте, бихте ли ми дали ключовете си?

— Не ти трябват моите ключове, за да стигнеш до генератора. Ще го откриеш…

Каргил вдигна поглед и видя дулото на един „Люгер“ да се рее на около дванайсет сантиметра от лицето му.

— Какво по дяволите…

— Ключовете ви.

Мъжът протегна ръка и ръкавът на стоящата му лошо униформа се вдигна нагоре. На китката му имаше татуирана редица малки числа с виолетов цвят, напомнящ синина, която никога нямаше да изчезне.