Читать «Изгубеният храм» онлайн - страница 2

Крачеше бързо. Беше в Крит отпреди войната, вече две години, и дългите му екскурзии из вътрешността на острова бяха станали легендарни сред неговите колеги. Тлъстините, които бяха започнали да преливат над колана му след твърде многото колежански вечери, се стопиха и макар слънцето да избели и последните тъмни косми на главата му, то го възмезди, като вля здраве и свеж цвят в бузите. Сега беше на шейсет и пет, ала се чувстваше по-млад, отколкото преди десет години.

След като извървя около километър, погледна назад. В падината долу едва се различаваха стените на разкопания дворец в Кносос сред кръг от борови дървета. Дворецът беше манията на неговия живот и дори сега почувства пронизваща болка от усещането за загуба, защото го изоставяше на нашественика. Като студент преди Първата световна война беше помагал на легендарния сър Артър Евънс да го изкопае от три хиляди годишния му сън — златно време, когато имаха чувството, че самите те навлизат като по тунел в митичното, а всеки ден носеше нови открития, които превръщаха легендите в история. Трийсет години по-късно и вече вдовец той се беше върнал като уредник на обекта. Времето на героите в археологията беше отминало: потокът от бързи открития беше заменен от щателното пъплене на научните анализи, но Пембертън се чувстваше напълно щастлив. Дори беше успял да направи няколко лични открития и сред тях едно, което щеше да удиви дори Евънс. Той се протегна назад към раницата и я стисна, за да се увери за кой ли път, че бележникът е още вътре.

Още един самолет прелетя ниско от север. В чистия въздух той го видя съвсем ясно: тумбест нос, черен кръст отстрани, личеше дори белотата на стоманеното въже за закачане на карабините. Сигурно беше стигнал до края на захода си за спускане на парашутистите и след миг щеше да завие и отлети за материка, за да докара нов товар. Обаче машината не зави. Продължи над двореца и нагоре по хълма право към него.

Пембертън не беше страхливец. Беше лежал в окопите във Фландрия и се бе насилвал да излезе през бруствера заедно с останалите, но гледката на връхлитащия самолет го накара да замръзне на място. Той изви глава назад и се завъртя, когато машината изрева над главата му. Двигателите работеха на твърде ниски обороти, чак му мина мисълта, че ще падне. Квадратният отвор във фюзелажа зееше като рана.

Пембертън подскочи. Една фигура се беше появила в рамките на отвора и надничаше навън. Сигурно човекът го беше видял, защото Пембертън изпита за секунда странна взаимност, когато вторачените им погледи се срещнаха. В този момент мъжът падна. С ръце, протегнати като криле, той скочи от самолета, увисна за миг във въздуха, а след това беше отнесен от въздушната струя. Зад него се разстла дълга опашка, която разцъфна в бял парашутен купол, дръпвайки го да се изправи като кукла на конци. Дори и тогава падаше с плашеща скорост.

Само след секунди зад него вече имаше още мъже във въздуха. Самолетът изобщо не беше свършил със захода си за скок. Пембертън погледна надолу. Вятърът щеше да отнесе десантниците покрай него, но не толкова далече, че да може да им избяга. Намираше се в капан. Нямаше друг избор, обърна се и пое назад към двореца сред дърветата.