Читать «Погрешен удар» онлайн - страница 27

— Вероятно след около час. За какво става дума, Норм?

— След един час. Тогава ще говорим.

Леля Мейбъл живееше в Уест Ориндж, предградие на Нюарк. Уест Ориндж беше един от онези вечно променящи се квартали, в които процентът на белите семейства непрестанно спадаше. Малцинствата напускаха града и се заселваха в най-близките предградия. Белите пък на свой ред се изнасяха от същите тези предградия и се преместваха още по-далеч от града. Според агентите за недвижими имоти това беше прогрес.

Все пак оградената с дървета улица на леля Мейбъл изглеждаше на милиард светлинни години разстояние от градската дупка, която Хорас считаше за свой дом. Майрън познаваше добре Уест Ориндж. Неговият собствен роден град — Ливингстън — граничеше с него. Но Ливингстън също бе започнал да се променя. Когато Майрън беше още в гимназията, градът беше бял. Изцяло бял. Снежнобял. Толкова бял, че от шестстотинте хлапета от випуска на Майрън само едно беше черно. Не можеше и да се говори за по-бяло от това.

Къщата беше едноетажна. По-превзетите биха я нарекли ранчо. Вътре вероятно имаше три спални, една голяма и една малка баня и обзаведено с билярдна маса мазе. Майрън паркира форда си на алеята.

Мейбъл Едуардс беше в края на четиридесетте или малко по-млада. Едра жена с пълно лице, къдрава коса и рокля, която приличаше на старо перде. Когато отвори вратата, тя се усмихна широко на Майрън. Усмивката придаде на лицето й нещо почти свято. Полукръгли очила висяха на верижка на огромните й гърди. Дясното й око беше леко подуто, вероятно следа от някакъв удар. Мейбъл държеше някаква плетка в ръката си.

— Мили боже — каза тя. — Майрън Болитар. Влизай.

Майрън я последва вътре. Къщата миришеше с типичната миризма на възрастни хора. Когато си малък, подобна миризма те кара да настръхваш. Когато пораснеш, искаш да я затвориш в бутилка и да я изкараш навън заедно с чаша горещо какао в някой неприятен ден.

— Сложих кафе, Майрън. Ще пиеш ли?

— Да, благодаря.

— Седни ей там. Веднага ще се върна.

Майрън се настани на твърдо канапе с дамаска на цветя. По някаква необяснима за него причина сложи ръце в скута си. Сякаш чакаше учителката си. После се огледа наоколо. На масичката за кафе имаше африкански статуетки от дърво. На полицата на камината стояха семейни снимки. На почти всичките се виждаше млад човек, който му се стори смътно познат. Майрън предположи, че е синът на Мейбъл Едуардс. Снимките представляваха типичния родителски олтар — проследяване на живота на отрочето от бебе до възрастен с помощта на рамкираните образи. Виждаше се бебешка снимка, училищни снимки на фона на изкуствена дъга, едър чернокож младеж, който играеше баскетбол, после същият младеж, издокаран в абитуриентски костюм, снимки от дипломирането му и т.н. Странно защо, подобни фотомонтажи винаги вълнуваха Майрън. Докосваха някаква чувствителна струна у него също като сладникавите реклами на „Холмарк“.

Мейбъл Едуардс се върна във всекидневната с поднос в ръка.