Читать «Погрешен удар» онлайн - страница 15

Майрън паркира колата пред общежитието на Бренда. С изключение на едносрични указания за посоката, Бренда не бе проговорила по време на пътуването. Майрън не желаеше да я насилва. Той спря колата и се обърна към нея. Момичето продължи да гледа напред вторачено.

Университетът „Рестън“ беше приятно място със зелена трева, огромни дъбове и тухлени сгради, фризбита и ленти на челата. Професорите все още ходеха с дълги коси, рошави бради и сака от туид. Тук се усещаше някакво позабравено чувство за невинност, вяра, младост и впечатляваща страст. Точно в това се криеше красотата на един подобен университет: студенти, обсъждащи темите за живота и смъртта в една среда, така изолирана като „Света на Дисни“. Действителността въобще нямаше място в уравнението. И това беше хубаво. Всъщност точно така би трябвало да бъде.

— Тя просто си тръгна — каза Бренда. — Бях на пет години, а тя просто ме остави сама с него.

Майрън я остави да говори спокойно.

— Помня всичко за нея. Как изглеждаше. Как ухаеше. Как се прибираше у дома след работа, толкова изморена, че едва успяваше да седне и да вдигне крака на табуретката. Струва ми се, че през последните двайсет години не съм говорила и пет минути за нея. Но мисля за нея всеки ден. Чудя се защо ме изостави. Чудя се и защо все още ми липсва.

Бренда подпря брадичката си с ръка и се извърна настрани. В колата настъпи мълчание.

— Добър ли си в това, Майрън? — запита тя. — В разследванията?

— Така мисля — отговори той.

Тя хвана дръжката и отвори вратата.

— Можеш ли да намериш майка ми?

Бренда не изчака отговора му. Изскочи от колата и се затича нагоре по стълбите. Майрън се загледа след нея. Секунда по-късно тя изчезна в колониалната тухлена сграда. Тогава той запали колата и се отправи към дома си.

Майрън намери място за паркиране на улица „Спринг“, точно пред блока на Джесика. Все още говореше за жилището си като за „дома на Джесика“, макар че сега и той живееше тук и плащаше половината наем.

Той бързо изкачи стълбите до третия етаж. Отвори вратата и веднага чу гласа на Джесика.

— Работя — извика тя.

Майрън не чу тракането на клавиатурата на компютъра, но това не означаваше нищо. Той влезе в спалнята, затвори вратата и провери телефонния секретар. Когато Джесика пишеше, тя никога не вдигаше телефона.

Майрън натисна копчето за прослушване.

— Здрасти, Майрън. Майка ти се обажда.

Сякаш той нямаше да познае гласа й.

— Господи, мразя тази машина — продължи майка му. — Защо тя не вдига телефона? Знам, че е там. Толкова ли е трудно за един човек да вдигне телефона и да каже „здрасти“, или да приеме някое съобщение? Когато съм в кабинета си и телефонът звънне, винаги го вдигам. Дори когато работя. Или поне карам секретарката ми да приеме съобщението. А не машина. Не обичам машините, Майрън. Знаеш го.

Майка му продължи в същия дух още известно време. Майрън се замечта за отминалите времена, когато имаше ограничение за дължината на записите по телефона. Прогресът невинаги бе нещо хубаво.

Най-после майка му се измори.

— Обаждам се просто за да ти кажа „здрасти“, сладурче. Ще поговорим по-късно.