Читать «Смяна на сцената» онлайн - страница 9

Висок, възпълен мъж с дълги бакенбарди стоеше зад тезгяха. Той приличаше на човек, който е бил въвлечен в битка и сега си ближе раните.

Регистрира ме без много шум и любопитство. Едно тъжно цветнокожо момче ми взе чантата и ме заведе в стаята ми, която беше на третия етаж с изглед към беден жилище блок. Качихме се в асансьор, който трепереше, скрибуцаше и се друсаше и бях доволен, когато излязох невредим.

Огледах стаята. Поне имаше четири стени, таван, тоалетна и душ. Но това беше всичко, с което можеше да се похвали.

Това се казваше смяна на обстановката.

Парадайс Сити и Лусвил бяха толкова различни, колкото Ролс Ройс и скапан шевролет от трета ръка… това може би е обида за шевролета.

Разопаковах куфара си, окачих дрехите си в гардероба, съблякох се и взех душ. Тъй като бях решил да се взема в ръце, облякох чиста бяла риза и един от по-добрите си костюми. Огледах се в изцапаното от мухи огледало и почувствах лек прилив на самоувереност. Поне, мислех си аз, отново изглеждам като човек от деловите среди, малко изпит, но все пак, без съмнение, човек с власт. Изумително е, казах си, как един скъп, добре скроен костюм, бяла риза и хубава вратовръзка могат да променят дори и човек като мен.

Д-р Мелиш ми беше дал телефонния номер на племенницата си. Името й беше Джени Бакстър. Набрах номера, но никой не отговори. Леко раздразнен, кръстосвах стаята пет минути, след което отново опитах. Все още никой не отговаряше. Отидох до прозореца и погледнах надолу към улицата. Там се лутаха доста хора — всички изглеждаха парцаливи, мръсни и повечето жени тръгнали да пазаруват. Имаше и много деца — всички се нуждаеха от къпане.

Колите, които задръстваха улицата, бяха покрити с циментов прах. По-късно разбрах, че циментовият прах беше най-големия враг в този град — по-голям дори и от скуката, която се смяташе за враг номер две.

Отново позвъних на Джени Бакстър и този път ми отговори задъхан женски глас:

— Ало?

— Госпожица Бакстър?

— Да.

— Аз съм Лорънс Кар. Вашият чичо, д-р Мелиш… — спрях. Тя или знаеше за мен или не.

— Разбира се. Къде сте?

— В хотел „Бендикс“.

— Дайте ми време около час. След това ще дойда при вас.

В задъхания й глас — като че ли се беше качила бегом до шестия етаж, което, както по-късно разбрах беше самата истина — се усещаха нейната твърдост и действеност.

Не исках повече да се мотая в тази мрачна стая.

— Не може ли аз да дойда? — казах аз.

— Да… да, моля ви. Знаете ли адреса?

Казах, че го знам.

— Тогава елате веднага, — каза тя и затвори слушалката.

Слязох по стълбите. Нервите ми бяха все още разклатени и не можех да се кача в същия асансьор. Помолих цветнокожото момче да ме упъти. То каза, че улица „Мадокс“ е на пет минути пеша от хотела. Тъй като доста трудно бях намерил паркинг за колата, реших да вървя.

Докато вървях по главната улица, усещах, че хората ме наблюдават. Постепенно осъзнах, че те гледаха моите дрехи. Когато се движиш по главната улица на Парадайс Сити срещаш конкуренция. Там просто се налагаше да съм добре облечен, но тук, в този обвит в смог градец, ми се струваше, че хората са облечени неугледно.