Читать «Къде си сега?» онлайн - страница 145

Неговият отговор бе да ме сграбчи и да ме дръпне навътре в къщата. Така се стреснах, че дори не помислих да се съпротивлявам. Той дръпна вратата зад себе си, затвори я и преди да успея да изкрещя или да започна да се боря, за да се освободя, ме блъсна по някакво стълбище. Някъде по пътя ударих главата си и загубих съзнание.

Не зная колко време мина, преди да отворя очи. Около мен цареше непрогледна тъмнина. Въздухът, който дишах, бе непоносимо зловонен. Усетих, че лицето ми е покрито със засъхнала кръв. Главата ме цепеше ужасно, а нещо с десния ми крак не бе наред — бе подвит под тялото ми и пулсираше от болка.

После почувствах как нещо помръдва до мен и един шепнещ глас простена:

— Вода, моля ви, вода.

Опитах се да се раздвижа, но не успях. Знаех, че кракът ми трябва да е счупен. Направих единственото, за което се сетих. Навлажних пръст с езика си, а после заопипвах слепешком в тъмнината, докато най-накрая намерих засъхналите устни на Лизи Андрюс.

71.

Постоянно напредващият артрит на Дерек Олсен често го будеше през нощта, когато хълбоците и коленете му пулсираха от болка. В сряда през нощта, когато болката в ставите му го събуди, той не можа да заспи повече. Обаждането на полицията във връзка с племенника му Стив естествено означаваше, че непрокопсаникът отново се е забъркал в беда. „Толкова за петдесетте хиляди, които се канех да му оставя — помисли си Олсен. — Може само да си мечтае. Няма да му дам и пукнат грош!“

Единствената светлинка в тунела бе, че след няколко часа щеше да изпита удоволствието да види как стенобитната топка разбива онази грохнала стара къща на късчета. „Всяко парче, което лети във въздуха, олицетворява парите, които спечелих от сделката — помисли си той със задоволство. — Няма да се учудя, ако Доналд Туайнинг лично дойде да управлява топката — направо е бесен, задето трябваше да ми плати толкова много.“

Тази приятна мисъл го успокои дотолкова, че по някое време той потъна в дълбок сън, който обикновено продължаваше до осем часа. В четвъртък сутринта обаче телефонът му иззвъня в шест. Беше детектив Барът, който искаше да знае къде е Хауърд Алтман. Цяла нощ не се бил прибирал в апартамента си.

— Да не съм му бавачка? — сопна се недоволно Олсен. — Будите ме само за да ме питате къде е той? Откъде да знам? С него не сме приятели. Той просто работи за мен.

— Каква кола кара Хауърд? — попита Барът.

— Когато ме кара някъде, използва моя джип. Не знам да има своя собствена кола. Не ми пука.

— Понякога взема ли вашата вечер?

— Не знам да прави такова нещо. Ако знае кое е добре за него, значи не го прави. Моят джип е мерцедес.

— Какъв цвят?

— Черен. Какво си мислите, че на моята възраст ще си взема червен ли?

— Господин Олсен, наистина трябва да поговорим за Хауърд — настоя Барът. — Какво знаете за личния му живот?

— Нищо. И нищо не искам да знам. Работи за мен от десет години и се справя добре.

— Проверихте ли препоръките му, когато го наехте?

— Препоръча ми го железен източник — моят финансов съветник Елиът Уолъс.